Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— О, мамка му!
— Мили Ису!
— Артос? Ти ли си?
Мракът гъмжеше от възможности — никоя от тях хубава.
— Наистина е Артос, нали? — Гласът на Хенан прозвуча по-близо, отколкото си представях, че е. Трепнах.
— Да.
В лявата си ръка стисках ключа, измъкнат от скривалището му, след като заклинанието на вещицата бе развалено… ключът на Локи, готов за нова употреба и отново способен да привлече вниманието на всяка нечиста твар, която го търси.
Ударът на месо в желязо се разнесе отново. Представих си онова, което не можех да видя. Артос, залитащ назад от сблъсъка, на мъртвите си крака, по лицето му още пъплят червеи и той се готви да се хвърли пак напред в отговор на зова на предмета, който държах.
— Не се тревожете. — Използвах нахакания си глас на „героя от прохода“, достатъчно високо, за да ме чуят всички, но посланието ми бе насочено само към едни уши. — Не се тревожете. Той е отвън, а ние сме вътре. Щом не е успял да мине през тези решетки през всичките месеци, докато са го държали затворен тук, няма да успее и да влезе обратно през тях до следващото идване на Раско, нали така?
Думите едва бяха излезли от устата ми, когато господин Кашлица си пое нов гъргорещ дъх, все едно се давеше в каквато там гадост изпълваше дробовете му. Сякаш в отговор на неговото дрезгаво вдишване бившият ми телохранител Артемис Канони нададе тих вик на агония от своето ъгълче на килията. Нито аз, нито Хенан го изрекохме на глас, но ако се съдеше по това как се напрегна изведнъж ръката му, и двамата едновременно стигнахме до един и същи извод. Артос може да беше затворен там отвън — но ако господин Кашлица или Артемис Канони се срещнеха със своя Създател през следващите десетина часа, преди Раско да се върне… Мъртвия крал щеше да има нов труп, с който да си играе, и този път щяхме да сме затворени в килията с онова, което той реши да вдигне отново на крака. Изведнъж загрижеността ми за моите съкилийници достигна нови висоти.
— Направете малко място за онзи с кашлицата, по дяволите! Не се блъскайте около него. Някой да му даде вода — който го направи, ще получи един медник. А Артемис — къде се е дянал моят верен Артемис? Вода и за него. Ето и една коричка да топнете в нея.
Беше нужна известна организация, но направих за тях каквото можех. Не че вярвах много в целебните сили на застоялата вода и още по-застоялия хляб. Нашият приятел отвън продължи да се блъска в решетките, а приятелите ни вътре не спираха да се питат шепнешком защо ли го прави, но в крайна сметка, след като не виждахме нищо и не можехме да направим нищо, потънахме отново в неспокойно мълчание.
Истината за чистия ужас е, че не може да трае вечно дори при първокласен страхливец като мен. Когато онова, от което се боиш, не се случва час след час, постепенно се превръща в нещо, което, макар и ужасно, оставя по края на съзнанието ти пролуки, откъдето могат да се вмъкнат и други мисли. И мислите идваха. Мисли, които сееха подозрения в непрогледната килия. Подозрения, напоявани от мрака, които растяха бавно и неумолимо. В центъра на всичките ми тревоги лежеше войната на Червената кралица. По-голямата ѝ сестра ме беше пратила в далечния север да намеря ключа, който в момента държах в ръцете си. А какво правех в Умбертиде? Близнакът на Мълчаливата сестра ме беше пратил тук. Навремето това ми се струваше истинска благодат, бягство от опасностите у дома… но дали беше така? Червеният предел — ипотекиран пред флорентинските банки, борбата за власт на Златната къща и останалите срещу Келем, неофициалния ковчежник на Разделената империя, и Мъртвия крал, бръкнал с кокалестите си пръсти в кацата с мед… последната спирка на Снори, преди да се отправи към хълмовете с ключа на Локи, за да търси порталния маг… и младият принц Джалан, натикан сред всичко това от човек, когото бях започнал да разбирам много по-добре в Умбертиде, отколкото го бях разбирал някога в двореца — човек, когото тукашните търговци смятаха за неофициален ковчежник на Червения предел. Мислех си за Гариус, отпуснат в леглото, привидно на две крачки от смъртта, докато ме отпращаше по пътя ми с единствените мили думи, които бях чул след своето завръщане. Мислех си как лежеше там и се опитвах да напасна този образ към новите, които се изграждаха в ума ми. Със сепване осъзнах, че съм притиснал ключа на Локи към гърдите си. Отпуснах ръка и се зачудих дали лъжите му не се просмукват в мен в същия този момент.
Седях и мислех, стиснал ключа на Локи, като на всеки няколко минути сменях позата, за да не ме заболи от седене върху камъните, докато накрая всички части почнаха да ме болят и вече нямаше значение. Бих предпочел да прибера ключа в някой джоб, но не можех да рискувам да го загубя, затова го стисках здраво, а гладката му коварна повърхност се хлъзгаше под пръстите ми като топящ се лед.