Фурията на курсора

Тави известно време гледа след тях, след което с усилие излезе от реката и заби дръжката на знамето в земята. Уморено се облегна на него и обърна глава, за да огледа огромните фурии, изправили се в негова защита.

Лека вибрация на земята го предупреди за приближаването на коне и той вдигна глава, за да види Макс и Красус да се носят към него на гърба на своите коне. И двамата млади легионери скочиха и се приближиха към него.

Устата на Макс започна да се движи, но Тави поклати глава и каза:

— Не чувам нищо.

Макс намръщено го изгледа. После се обърна към по-голямата от двете водни фурии. Големият стар лъв поздрави Макс и нежно подуши ръката му като домашна котка.

Макс положи ръка върху муцуната на фурията и кимна, движение на благодарност и едновременно освобождаващо, при което фурията потъна обратно в реката.

До него Красус повтори почти същия ритуал и вторият воден лъв също изчезна. Полубратята за миг останаха на местата си и се спогледаха. Никой от тях не продума.

После Красус се изчерви и сви рамене. Макс отвори уста и изпусна лаещия си смях, толкова познат на Тави, после поклати глава и като чукна леко брат си в рамото, се обърна към Тави.

Макс застана пред него и заговори, като ясно и преувеличено произнасяше думите, за да може Тави да ги чете по устните му:

— Това не беше в плана.

— Той ми разгада блъфа — отговори Тави. — Но аз го накарах да изглежда много лошо. Може би това е сработило.

Макс продължи:

— Така ли трябва да изглежда, когато сработи? Ти си луд.

— Благодаря — каза Тави. Постара се да го каже сухо.

Макс кимна.

— Как е кракът ти?

Тави се намръщи с недоумение и погледна надолу. Беше шокиран, като видя високо на лявото си бедро голямо мокро петно прясна кръв, която беше пропила панталоните му. Той предпазливо докосна крака си, но не усети болка. Не беше ранен. Материята дори не беше скъсана.

И тогава прозрението го удари и той бръкна в джоба си. В самото дъно, точно в горната част на кървавото петно, Тави го намери — аления камък, който беше откраднал от лейди Антилус. Камъкът се усещаше странно топъл, почти отвратителен.

— Добре съм — каза Тави. — Не мисля, че кръвта е моя — той замислено се намръщи, после погледна канимската армия, а накрая и алените облаци над главата.

„Не бива да се страхуваш от примитивната му магия и го знаеш“, беше казал Калар на лейди Антилус. И веднага след това й заповяда да лети до Калар. Но ако тя можеше да лети, защо й беше да краде коне?

Защото камъкът вече не я защитаваше от заклинанията на канимите, който бяха превзели небето.