Фурията на курсора

Нисък, едва доловим тътен се разнесе от черните редици на воините. Това беше глухо напрежение, приглушено ръмжене, но то излезе от десетки хиляди гърла и Тави почувства как от звука елементите на бронята му завибрираха.

И тогава един каним се изправи на крака. Беше огромен, почти толкова висок, колкото Варг, и подобно на посланика, въгленовочерната му козина беше нарязана от лабиринт от стари белези. Лакираната му черна броня беше покрита със сложна плетеница от яркочервени линии.

Канимът внимателно се вгледа в Тави. После леко обърна глава и хвърли поглед през рамо.

— Лешояд! — извика отново Тави. — Сари! Излез отпред, страхливецо!

Внезапно прозвуча рог. В задната част на армията се появиха две колони каними в дълги черни полуплащове и раса с мантии от бледа кожа. Първият от всяка колона носеше бронзово кандило, висящо на тъмни, плетени върви.

Плътно изглеждащи облаци сиво-зелени благовония се процеждаха от страните на кандилата. Канимите в раса бавно се придвижиха към първата редица на войската, а след това се разпръснаха по нея, като поддържаха десет ярда пред останалата част от армията. Те застанаха с лице към Тави и след това едновременно бавно седнаха.

От редиците излезе Сари.

Канимът изглеждаше точно така, както го помнеше Тави: мръсен, жилест, с червеникава козина, подаваща се изпод дрехите му, с остри черти и мънички злобни очи.

Макар че вместо облеклото си на писар сега носеше тъмно наметало и расо, същото като канимите, който излязоха преди него, както и плътна, кърваво червена лакирана броня. Тежка торба със същия цвят като мантията му висеше отстрани.

Шаманът тръгна към Тави с бавна, премерена крачка и спря на десет фута. Очите на канима пламтяха от кървава ярост.

За Тави беше очевидно, че Сари не е искал да излиза, но думите му и особено обвиненията му в малодушие не бяха оставили на Сари и най-малкия избор. Той имаше много по-голям шанс да оцелее, заставайки на открито пред един алеранец, отколкото пред собствените си воини, защото канимите, Тави знаеше това, не търпяха малодушие.

Тави върна погледа си към канима и след това направи кратко, разчетено движение на главата си, като леко я наклони встрани — канимски жест на поздрав и уважение.

Сари не върна жеста.

Тави не беше сигурен, но като погледна през рамото на шамана, му се стори, че очите на командира на воините се присвиха.

— Това не са твоите земи, Сари — каза Тави, позволявайки на гласа си да се извиси, без да откъсва нито за секунда поглед от канима. — Вземи хората си и си върви сега, докато все още имаш шанс да си отидеш. Остани тук и няма да намериш нищо друго освен собствената си смърт и смъртта на онези, които водиш.

Сари изпусна бълбукащи, ръмжащи звуци, които заменяха смеха при канимите.

— Смели думи — каза той, челюстите и глигите изкривяваха думите му почти до неузнаваемост. — Но празни. Разкарайте се от коптора, който защитавате, и ние ще си помислим дали да не ви убием някой друг ден.