Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Можеше да го разглежда без стеснение: високият мъж изглеждаше напълно равнодушен, заинтересуван от работите на спътниците си не повече от кон в ясла от приказките на търговци. Тя гледаше невъзмутимото му, но категорично не и глупаво лице, и й беше почти невъзможно да повярва, че гледа една легенда. Името на Камарис-са-Винита беше почти толкова известно, колкото това на дядо й Престър Джон, и и двамата, тя беше сигурна в това, щяха да бъдат помнени и от още неродени поколения. И ето, той беше тук, стар и безумен, когато цял свят го смяташе за умрял. Как бе могло да стане такова нещо? Какви тайни се криеха зад простодушния му вид?

Вниманието й беше привлечено от ръцете на стария рицар. Възлести и загрубели от десетилетия тежък труд в „Бокала на Пелипа“ и преди това на безбройните бойни полета, те бяха все още някак си съвсем благородни, големи и с дълги пръсти, но добри. Тя гледаше как старецът усуква безцелно парцаливите си панталони и се чудеше как такива сръчни, грижливи ръце са могли да всяват смърт така бързо и ужасно, както гласеше легендата. При това тя беше видяла силата му, която би впечатлявала дори у мъж наполовина по-млад от него. В малкото мигове на опасност, които групичката им беше преживяла във Вран, когато лодката заплашваше да се обърне или някой беше паднал в засмукващата тиня, той бе действал с изненадваща бързина.

Очите на Мириамел се плъзнаха отново към лицето на Камарис. Преди да го беше срещнала в хана, тя никога не бе го виждала, разбира се — той бе изчезнал четвърт век, преди тя да се роди — но имаше нещо смущаващо познато в лицето му. Беше нещо, което тя виждаше само в някакви ракурси — фантомен проблясък, който й оставяше чувството, че е на ръба на някакво откритие, на някакво дълбоко познаване… но мигът винаги отминаваше и познатостта изчезваше. Точно сега например натрапчивото усещане го нямаше: в този момент Камарис изглеждаше само като хубав старец с особено тържествено изражение, изражение от друг свят.