Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Мириамел наблюдаваше една малка сърна с бели петна и кръгли очи, която беше излязла на брега да пие вода — беше само на десетина лакътя от лодката. Всички се бяха умълчали в следобедната жега, така че нямаше какво да подплаши сърната. Мириамел подпря брадичка на борда, възхитена от грациозните движения на животното.

Щом то потопи носле в мътната вода, от нея изригна озъбена паст и се чу рев. Преди да успее да отскочи, сърничката беше сграбчена от крокодила, чу се хрущене и тя изчезна в кафявите вълни. Мириамел ахна, негодуваща и изплашена не на шега. Колко бързо дойде смъртта!

Колкото повече съзерцаваше Вран, толкова по-променлив й изглеждаше — място с вълнуваща се зеленина, подвижни сенки и постоянно движение. Зад всяка красота — едри камбанки на алени цветя, ухаещи силно като някоя набанска благородническа вдовица, или колибрита като проблясъци брилянти — Мириамел виждаше нещо като съответстваща грозота — например сивите паяци, големи като супници, полепнали по надвисналите клони.

По дърветата виждаше птици с хиляда цвята, присмиващи се маймуни и дори петнисти змии, които висяха от клоните като дебели лиани. По залез-слънце облаци прилепи изскачаха от горните клони и превръщаха небето във вихрушка от крила. Насекоми също гъмжаха навсякъде — бръмчаха, жилеха, крилцата им блещукаха в неравномерната слънчева светлина. Цялата растителност се движеше и местеше — бурените и дърветата се превиваха от вятъра, водните растения се поклащаха от всяка вълничка. Вран беше гоблен, в който всяка нишка сякаш беше в движение. Всичко беше живо.

Мириамел си спомни Алдхеорте, която също беше оживено място, с дълбоки корени и спокойна сила, но онази гора беше стара и улегнала. Като древен народ тя сякаш беше намерила своята величава музика, своя отмерен и неизменен ход. Тя си спомни мисълта, че Алдхеорте би могла спокойно да си остане такава, докато свят светува. Вран сякаш се доизмисляше всеки момент, сякаш беше къдрица пяна на кипящия ръб на сътворението, Мириамел съвсем лесно можеше да си представи, че ако се върне тук след двайсет години, може да намери пустиня. Но по-вероятно бе да види гъста непроходима джунгла, съсирек от зелено и черно, където от преплетените листа ще отскача самата слънчева светлина.

С минаването на дните и с навлизането им все по-навътре в блатистата страна, Мириамел усещаше, че някак й олеква. Тя все още беше ядосана на баща си и ужасните му избраници, на Аспитис, който я беше надхитрил и съблазнил, на предполагаемо добрия Бог, който така измамно беше измъкнал живота й от собствените й ръце… но това беше гняв, който вече не я разяждаше така свирепо. Когато всичко край нея беше изпълнено със странно вибриращ и променлив живот, беше трудно да се вкопчва в горчивите чувства, които я бяха завладели преди седмици. Когато животът непрестанно се възпроизвеждаше около нея, й беше почти невъзможно да не усеща, че и тя самата се подновява.