Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

По пътя вранът ставаше все по-приказлив. Когато стигнаха до толкова плитки води, че да се гребе вече нямаше смисъл, нямаше какво друго да се прави, освен да се слушат историите, които си разказваха, докато Тиамак прав буташе с прът лодката напред. Разпитван от Мириамел, той им разказа доста неща за живота във Вран, както и за собствения си необичаен избор, който бе го направил различен от съселяните му.

— Твоят народ няма крал? — попита тя.

— Няма. — Дребният човек се замисли за малко. — Ние имаме старейшини, или поне така ги наричаме, но някои от тях са не по-стари от мен. Всеки може да стане старейшина.

— Как? Като пожелае ли?

— Не, Като дава гощавка. — Той се усмихна стеснително. — Когато един мъж има жена и деца, и каквито там други членове на семейството живеят с него, и може да ги изхранва всичките и нещо да му остане, той започва да дава останалото на другите. В замяна може да поиска нещо, например лодка или рибарски принадлежности, или ако предпочита, може да каже: „Ще поискам заплащането, когато дам угощение“. После, когато е раздавал достатъчно, той „свиква раците“, както казваме ние, и иска всички, на които е давал назаем, да му се издължат. След това кани всички до един в селото на банкет. Ако всички са доволни, този човек става старейшина. Тогава той трябва да дава такава гощавка всяка година или следващата година няма да бъде старейшина.

— Много гламаво — измърмори Исгримнур и се зачеса. Той категорично беше най-едрата мишена на всички местни насекоми. Широкото му лице беше покрито с пъпки. Мириамел го разбираше и му прости лошото настроение.

— Не е по-гламаво, отколкото земята да се предава от баща на син. — Отговорът на Кадрах беше мек, но със следи от сарказъм. — Или да я получаваш, като пръснеш мозъка на съседа си с брадва, както вашите хора правеха до съвсем неотдавна, херцоже.

— Никой не трябва да притежава онова, което не може да защити — отвърна Исгримнур, но изглеждаше по-зает с пресягането до едно труднодостъпно място между плешките си, отколкото с продължаването на дебата.

— Мисля — каза Тиамак тихо, — че това е добър начин. Той осигурява никой да не гладува и никой да не натрупва богатство. Докато не отидох да уча в Пердруин, не можех да си представя, че нещата могат да се правят другояче.

— Но ако човек не иска да стане старейшина — обади се Мириамел, — тогава нищо не може да го накара да раздава това, което е събрал.

— А, в такъв случай никой в селото няма да има добро мнение за него — усмихна се Тиамак. — И също, понеже старейшините преценяват кое е най-добро за всички, те могат просто да решат, че прекрасното пълно с риба езеро, край което богатият себичен човек е построил къщата си, вече принадлежи на цялото село. Няма голям смисъл да си богат и да не си старейшина — това предизвиква завист, нали разбирате.

Херцог Исгримнур продължаваше да се чеше. Тиамак и Кадрах поведоха спокоен разговор върху някои заплетени пунктове на вранската теология. Мириамел, която беше започнала да се уморява от разговора, се възползва от възможността да наблюдава стария Камарис.