Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
— Какво беше това? — попита Мириамел. — Беше ужасно!
— Старият Секоб. Моят народ го нарича дядо на всички крокодили. Не знам дали е вярно, но той е господарят на целия вид. Година след година идват други крокодили, за да се борят с него. Година след година той се храни с тези претенденти, поглъща ги цели — вече не трябва да ловува. Най-силните понякога избягват от езерото и допълзяват чак до речния бряг, след което умират. Това са костите, които видяхте.
— Никога не съм виждал нещо подобно. — Кадрах беше съвсем пребледнял, но тонът му беше оживен. — Като някой от великите дракони!
— Той е драконът на Вран — съгласи се Тиамак. — В това няма никакво съмнение. Но за разлика от сухоземците, ние, блатните хора, оставяме драконите си на спокойствие. Той не ни заплашва и изяжда много от най-едрите човекоядни крокодили, които иначе биха ни нападали. Затова проявяваме уважение към него. Старият Секоб е прекалено добре нахранен, за да му е притрябвало да преследва такава жалка хапка като нас.
— Тогава защо ни караше да мълчим? — попита Мириамел.
Тиамак й хвърли сух поглед.
— Той може да няма защо да ни изяжда, но човек не влиза в тронната зала на краля, за да играе детински игри, нали? Особено когато кралят е стар и сприхав.
— Елисия, Божия майко! — Исгримнур поклати глава. Пот беше избила по челото му, макар че денят не беше особено топъл. — Да, категорично не бихме искали да обезпокоим стареца.
— Напред тогава — каза Тиамак. — Ако продължаваме да гребем до падането на нощта, ще успеем да стигнем до Селска горичка утре по обяд.
По пътя вранът ставаше все по-приказлив. Когато стигнаха до толкова плитки води, че да се гребе вече нямаше смисъл, нямаше какво друго да се прави, освен да се слушат историите, които си разказваха, докато Тиамак прав буташе с прът лодката напред. Разпитван от Мириамел, той им разказа доста неща за живота във Вран, както и за собствения си необичаен избор, който бе го направил различен от съселяните му.
— Твоят народ няма крал? — попита тя.
— Няма. — Дребният човек се замисли за малко. — Ние имаме старейшини, или поне така ги наричаме, но някои от тях са не по-стари от мен. Всеки може да стане старейшина.
— Как? Като пожелае ли?
— Не, Като дава гощавка. — Той се усмихна стеснително. — Когато един мъж има жена и деца, и каквито там други членове на семейството живеят с него, и може да ги изхранва всичките и нещо да му остане, той започва да дава останалото на другите. В замяна може да поиска нещо, например лодка или рибарски принадлежности, или ако предпочита, може да каже: „Ще поискам заплащането, когато дам угощение“. После, когато е раздавал достатъчно, той „свиква раците“, както казваме ние, и иска всички, на които е давал назаем, да му се издължат. След това кани всички до един в селото на банкет. Ако всички са доволни, този човек става старейшина. Тогава той трябва да дава такава гощавка всяка година или следващата година няма да бъде старейшина.
— Много гламаво — измърмори Исгримнур и се зачеса. Той категорично беше най-едрата мишена на всички местни насекоми. Широкото му лице беше покрито с пъпки. Мириамел го разбираше и му прости лошото настроение.
— Не е по-гламаво, отколкото земята да се предава от баща на син. — Отговорът на Кадрах беше мек, но със следи от сарказъм. — Или да я получаваш, като пръснеш мозъка на съседа си с брадва, както вашите хора правеха до съвсем неотдавна, херцоже.
— Никой не трябва да притежава онова, което не може да защити — отвърна Исгримнур, но изглеждаше по-зает с пресягането до едно труднодостъпно място между плешките си, отколкото с продължаването на дебата.
— Мисля — каза Тиамак тихо, — че това е добър начин. Той осигурява никой да не гладува и никой да не натрупва богатство. Докато не отидох да уча в Пердруин, не можех да си представя, че нещата могат да се правят другояче.
— Но ако човек не иска да стане старейшина — обади се Мириамел, — тогава нищо не може да го накара да раздава това, което е събрал.
— А, в такъв случай никой в селото няма да има добро мнение за него — усмихна се Тиамак. — И също, понеже старейшините преценяват кое е най-добро за всички, те могат просто да решат, че прекрасното пълно с риба езеро, край което богатият себичен човек е построил къщата си, вече принадлежи на цялото село. Няма голям смисъл да си богат и да не си старейшина — това предизвиква завист, нали разбирате.
Херцог Исгримнур продължаваше да се чеше. Тиамак и Кадрах поведоха спокоен разговор върху някои заплетени пунктове на вранската теология. Мириамел, която беше започнала да се уморява от разговора, се възползва от възможността да наблюдава стария Камарис.