Драконите на изчезналата луна [bg]

— Да се надяваме тогава битката да се окаже достатъчно интересна, че да го държи поне известно време надалеч от тук — рече Палин. — Имаш ли козина и янтар…? О, съжалявам, забравих — прибави, забелязал усмивката на Огледало. — Драконите не се нуждаят от такива неща, за да правят заклинания.

Сега, след като битката беше започнала, магията на тотема се бе умножила и усилила. Очите на черепите сияеха с такава ярост, че огряваха целия храм. Единственото око, Новото око, искреше в бяло и се виждаше даже и на дневната светлина. Магията на тотема бе силна, в това не можеше да има съмнение, и привличаше към себе си душите на мъртвите, които се въртяха наоколо в жалостив вихър, подхранван от жестокостта на богинята.

Палин чувстваше болката и желанието също толкова остро. Желание, изгубено отвъд всяко изкупление.

— Когато направиш заклинанието — каза на Огледало, усещайки как желанието по магията в него се усилва все повече, — мъртвите ще се нахвърлят върху теб, понеже твоята магия може да се открадне. Видът им е ужасен и може да те извади от равновесие…

— Значи има поне едно предимство в това да бъдеш сляп — отбеляза Огледало и започна да изплита заклинанието.

За разлика от всички смъртни по лицето на Крин драконите са родени с умението да използват магия. Тя е тяхно наследство, част от тях, подобно на кръвта и лъскавите люспи. Магията им идва отвътре.

Огледало произнасяше заклинанието на древния език на драконите. Излизащи от човешкото гърло, на думите им липсваха богатият резонанс и великолепието, на което сребърният дракон бе навикнал. Произнесени по този начин, му се струваха кухи и слаби. Ала големи или малки, думите щяха да свършат работата си. Първите искрици магия вече започваха да припламват в кръвта му.