Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
— Пак добре, че Джини е във ваканция. Ако беше в „Хогуортс“, можеха да ни изпреварят и да я отвлекат. Сега знаем, че и тя е в безопасност. — Той се огледа и видя, че Хари стои на вратата. — Извеждам всички от „Хралупата“ — обясни Бил. — Местя ги при Мюриъл. Сега вече смъртожадните знаят, че Рон е с теб, и неминуемо ще вземат на прицел семейството… Не се извинявай — допълни той, забелязал изражението на Хари. — Винаги е било само въпрос на време, татко го повтаря от месеци. Ние сме най-голямото семейство на родоотстъпници.
— Как са защитени? — попита Хари.
— Със заклинанието „Фиделиус“. Татко е Пазител на тайната. Направихме го и на нашата къща, тук Пазител на тайната съм аз. Никой от нас не може да ходи на работа, но сега това едва ли е най-важното. Щом Оливандър и Грипкук се пооправят, ще преместим и тях у Мюриъл. Тук е тясно, докато при нея място — колкото щеш. Краката на Грипкук се възстановяват, Фльор му даде костраст, и до час и нещо сигурно ще можем да ги прехвърлим…
— Не — каза Хари и Бил го погледна стъписан. — И двамата ми трябват тук. Трябва да поговоря с тях. Важно е.
Чу властните нотки в гласа си, убедеността, усещането за целеустременост — бяха се появили, докато копаеше гроба на Доби. Всички лица се бяха извърнали озадачени към него.
— Отивам да се измия — каза Хари на Бил, като си погледна ръцете, които още бяха покрити с кал и с кръвта на Доби. — Веднага след това трябва да ги видя.
Той отиде в малката кухня, при мивката под прозореца с изглед към морето. На хоризонта се пукваше зората, розовооранжева като вътрешността на мида и леко златиста, и докато Хари се миеше, отново проследи хода на мислите си от изминалата нощ в тъмната градина…
Доби нямаше да може да им каже никога кой го е пратил в подземието, но Хари знаеше какво е видял. От парчето огледало го беше погледнало пронизващо синьо око и веднага след това беше дошла помощта. В „Хогуортс“ винаги ще бъде оказвана помощ на всеки, който я поиска…
Хари избърса ръцете си, сляп за красивата гледка зад прозореца и за хората, които шепнеха в съседната стая. Погледна към океана и почувства, че в тази ранна утрин е по-близо, по-близо от всякога до сърцевината на всичко това.
Белегът продължаваше да го наболява и Хари знаеше, че и с Волдемор се случва същото. Разбираше и в същото време още не разбираше. Инстинктът му казваше едно, разумът — съвсем друго. Дъмбълдор, който беше в главата на Хари, се усмихна и го загледа над върховете на пръстите си, допрени като за молитва.
Оставихте на Рон загасителя. Разбрал сте… дадохте му начин да се върне назад…
Разбрал сте и за Опаш… знаел сте, че някъде дълбоко в себе си той съжалява…
И щом сте опознал тях така добре, какво знаехте за мен, Дъмбълдор?
Какво се е очаквало от мен — да знам, а не да търся? Знаехте ли колко трудно ще открия всичко? Затова ли го направихте толкова сложно? За да имам време да го проумея?
Хари стоеше, без да помръдва, и гледаше с разсеян поглед мястото, където яркозлатният ръб на ослепителното слънце се издигаше над хоризонта. След това извърна очи към чистите си ръце и за миг се изненада от кърпата, която държеше. Остави я и се върна в антрето, в миг усети как белегът тупти гневно, после в съзнанието му блесна светкавица, мимолетна като отражението на водно конче върху езеро, и изникнаха очертанията на постройка, която Хари познаваше изключително добре.
Бил и Фльор стояха в долния край на стълбището.
— Трябва да поговоря с Грипкук и Оливандър — каза Хари.
— Не — отсече Фльор. — Налага се да почакаш, ’Арри. И двамата са болни, уморрени…
— Съжалявам, но не търпи отлагане — отвърна той, без да се горещи. — Трябва да разговарям с тях още сега. На четири очи… и поотделно. Спешно е.
— Какво става, Хари, да го вземат мътните? — попита Бил. — Идваш тук с мъртво домашно духче и таласъм, който всеки момент ще изпадне в несвяст, Хърмаяни изглежда така, сякаш са я изтезавали, а Рон отказва да ми обясни каквото и да било…
— Не можем да ти кажем какво правим — заяви Хари. — Бил, ти си в Ордена, знаеш, че Дъмбълдор ни е възложил нещо. Не бива да споменаваме на никого.
Фльор издаде нетърпелив звук, но Бил не я погледна — беше се вторачил в Хари. Избразденото му с белези лице беше непроницаемо. Накрая той каза:
— Добре тогава. С кого първо искаш да разговаряш?
Хари се подвоуми. Знаеше какво зависи от решението му. Почти нямаха време, трябваше още сега да реши: хоркруксите или Даровете?