Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
Равномерният ритъм на ръцете му беше в съзвучие с неговите мисли. Дарове… хоркрукси… Дарове… хоркрукси… и въпреки това вече не го изгаряше онзи странен обсебващ копнеж. Загубата и страхът го бяха потушили: Хари имаше чувството, че са му ударили плесница и са го събудили от дълбок сън.
Той потъваше все по-надълбоко и надълбоко в гроба и знаеше къде е бил нощес Волдемор, знаеше и кого е убил в най-високата килия в Нюрменгард и защо…
И си помисли за Опаш, мъртъв заради един-единствен мигновен порив към милост… Дъмбълдор го беше предвидил… Колко ли още е знаел?
Хари загуби представа за времето. Когато тъмнината отстъпи към просветляване, при него дойдоха Рон и Дийн.
— Как е Хърмаяни?
— По-добре — отвърна Рон. — Фльор се грижи за нея.
Хари имаше готов отговор, ако двамата го попитат защо просто не е направил с магическата си пръчка гроб, но се оказа, че той не му е нужен. Рон и Дийн също скочиха с лопати в рова, който Хари беше изкопал, и тримата продължиха да работят мълчаливо, докато дупката не стана достатъчно дълбока.
Хари уви още по-хубаво домашното духче в якето си. Рон седна в края на гроба и смъкна чорапите и обувките си, които сложи на босите крака на домашното духче. Дийн извади вълнена шапка, която Хари надяна внимателно върху главата на Доби, като закри прилеповите му уши.
— Трябва да склопим очите му.
Хари не чу в мрака кога са дошли и другите. Бил беше с пътническо наметало, Фльор — с голяма бяла престилка, от джоба на която стърчеше тубичка костраст. Хърмаяни, която беше бледа и едва се държеше на крака, загърната в чужд халат, отиде при Рон и той я прегърна през раменете. Луна, сгушена в едно от якетата на Фльор, се наведе и нежно долепи пръсти до всеки от клепачите на домашното духче, като ги плъзна над изцъклените му очи.
— Готово — пророни тя тихо. — Сега той все едно спи.
Хари положи Доби в гроба, нагласи крайниците му така, сякаш си почива, после се качи горе и погледна за последно мъничкото телце. Наложи си да не рухва при спомена за погребението на Дъмбълдор и множеството редици златисти столове, за министъра на магията на първия ред, за изброените заслуги на Дъмбълдор и за достолепието на бялата мраморна гробница. Помисли си, че Доби заслужава точно толкова тържествено погребение, а ето че лежеше сред храсталака, в набързо изкопана дупка.
— Мисля, че трябва да кажем нещо — отбеляза Луна. — Нека аз първа, може ли?
Всички се извърнаха към нея и тя каза на мъртвото домашно духче в гроба:
— Благодаря ти много, Доби, че ме спаси от подземието. Много несправедливо е, че трябваше да умреш, а беше толкова добър и храбър. Винаги ще помня какво направи за нас. Надявам се сега да си щастлив.
Обърна се и погледна с очакване Рон, който се прокашля и каза с пресипнал глас:
— Да… Благодаря, Доби.
— Благодаря — пророни Дийн.
Хари преглътна.
— Сбогом, Доби! — изрече той.
Не намери сили за повече, но Луна беше изразила и неговите чувства. Бил вдигна магическата си пръчка и купчината пръст край гроба се издигна във въздуха и падна точно отгоре на червеникава могилка.
— Нали нямате нищо против да остана още малко? — попита Хари другите.
Те промълвиха нещо, което той не долови: усети как го потупват леко по гърба, после го оставиха сам до домашното духче и бавно тръгнаха към къщата.
Хари се огледа: имаше няколко валчести, загладени от морето бели камъка, с които бяха очертани цветните лехи. Той взе един от най-големите и го положи над мястото, където сега беше главата на Доби. После затърси опипом в джоба си магическа пръчка.
Но имаше две. Хари беше забравил, беше изгубил представа и сега не помнеше чии пръчки са в джоба му, все пак се сети, че ги е издърпал от ръката на някого. Избра по-късата от двете, която усети по-дружелюбна в ръката си, и я насочи към камъка.
Бавно, с напътствията, които той започна да нашепва, по повърхността на камъка се появиха дълбоки вдлъбнатини. Знаеше, че Хърмаяни би го направила по-красиво и вероятно по-бързо, но искаше сам да отбележи мястото, точно както беше поискал сам да изкопае гроба. Когато се изправи отново, върху камъка пишеше:
Тук почива Доби, свободно домашно духче
Погледна надолу, за да види какво се е получило, и след няколко секунди си тръгна — белегът още го наболяваше, а съзнанието му бе пълно с прозрението, което го беше връхлетяло долу в гроба, мисли, които бяха придобили в мрака форма, бяха и прекрасни, и ужасни.
Когато Хари влезе в малкото антре, всички седяха във всекидневната, насочили вниманието си към Бил, който говореше. Помещението беше светло и уютно, в камината гореше малък ярък огън от изхвърлени от морето дървета. Хари не искаше да внася кал по килима и заслуша от прага.