Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
После се удариха в твърда почва и доловиха миризма на солен въздух. Хари падна на колене, пусна ръката на Доби и се опита да свали внимателно Грипкук на земята.
— Добре ли си? — попита го, когато таласъмът се размърда, той обаче само изскимтя.
Хари се взря с присвити очи в тъмнината. Наблизо, под широкото, обсипано със звезди небе, май имаше къща и на него му се стори, че различава движеща се фигура.
— Това ли е „Черупката“, Доби? — прошепна Хари, както още стискаше двете магически пръчки, които беше взел от ръката на Малфой, в готовност да влезе в битка. — Нали не сме сбъркали мястото? Доби?
Той се огледа. Мъничкото домашно духче стоеше на няколко крачки от него.
— ДОБИ!
Духчето залитна леко и в широките му бляскави очи се отразиха звездите. Двамата с Хари едновременно погледнаха към сребърната ръкохватка на камата — тя стърчеше от гърдите на Доби, които се бяха издули.
— Доби… не… ПОМОЩ! — ревна Хари към къщата, към хората, които се движеха там. — ПОМОЩ!
Не знаеше и нехаеше дали са магьосници или мъгъли, приятели или врагове — единственото, което го вълнуваше сега, бяха тъмното петно, което се разширяваше върху гърдите на Доби, и умолително протегнатите ръце на духчето. Хари го хвана и го положи на една страна върху хладната трева.
— Доби, не, не умирай, не умирай…
Очите на духчето го намериха и устните му затрепериха от усилието да изрече думите.
— Хари… Потър…
После Доби потрепери леко и застина, а очите му се превърнаха в огромни изцъклени сфери с отразени в тях звезди, които той вече не можеше да види.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
МАЙСТОРЪТ НА МАГИЧЕСКИ ПРЪЧКИ
Хари сякаш хлътваше в стар кошмар: за миг отново беше паднал на колене до тялото на Дъмбълдор в подножието на най-високата кула в „Хогуортс“, всъщност обаче вторачено гледаше мъничкото телце, свито върху тревата и пронизано от сребърната кама на Белатрикс. Собственият му глас още повтаряше сякаш отдалеч:
— Доби… Доби…
Но той знаеше, че домашният дух е отишъл там, откъдето не може да го повика обратно.
След минута-две осъзна, че все пак не са сбъркали мястото: както беше коленичил, надвесен на Доби, около него се събраха Бил, Фльор, Дийн и Луна.
— Хърмаяни? — попита внезапно той. — Къде е Хърмаяни?
— Рон я отнесе вътре — отвърна Бил. — Тя ще се оправи.
Хари отново погледна надолу към Доби. Пресегна се и издърпа острата кама от тялото на домашното духче, после смъкна якето си и покри Доби с него като с одеялце.
Някъде наблизо морето се разбиваше о скалите и Хари се заслуша в прибоя, докато останалите разговаряха, обсъждаха неща, които не го вълнуваха, вземаха решения. Дийн занесе в къщата ранения Грипкук и Фльор забърза след тях, а Бил предложи да погребат духчето. Хари се съгласи, без дори да осъзнава какво говори. Пак погледна към мъничкото телце, а болката в белега припламна и с част от съзнанието си Хари видя сякаш през преобърнат дълъг телескоп как Волдемор наказва онези, които те бяха оставили в къщата на Малфой. Гневът му беше ужасяващ, ала скръбта на Хари по Доби като че ли го притъпи, сякаш бе далечна буря, достигнала до него през огромен притихнал океан.
— Искам да го направя както е редно — бяха първите думи, които Хари изрече съвсем осъзнато. — Не с магия. Имате ли лопата?
След малко той вече беше запретнал ръкави и копаеше сам гроб на мястото, показано му от Бил, в края на градината, между храстите. Копаеше с нещо като ярост, наслаждаваше се на тежкия труд и на това, че го върши без магия, защото имаше чувството, че всяка капка пот и всеки мазол са дар за домашния дух, който им бе спасил живота.
Белегът му гореше, ала сега Хари беше господар на болката: чувстваше я, а беше някак си встрани от нея. Най-после се беше научил да я направлява, беше се научил да затваря съзнанието си за Волдемор, а Дъмбълдор беше настоявал Хари да усвои именно това от Снейп. Точно както Волдемор не беше успял да обсеби Хари, докато той бе погълнат от скръбта си по Сириус, по същия начин мислите му не можеха да проникнат в съзнанието на Хари сега, докато той оплакваше Доби. Както личеше, скръбта отблъскваше Волдемор… макар че Дъмбълдор щеше да каже, разбира се, че го отблъсва любовта…
И Хари копаеше ли, копаеше все по-надълбоко в твърдата студена пръст, давеше скръбта си в пот, не обръщаше внимание на болката в белега. В мрака, където не виждаше и не чуваше никого, освен дишането си и прибоя, отново преживя случилото се в дома на Малфой, онова, което беше чул, и проумя всичко…