Като цвят по течението
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като цвят по течението». Краткое содержание книги:
— Вероятно не сте чули, че Самюъл Майърс беше изчезнал…
Гейдж я погледна объркано.
— Искаш да кажеш, че е напуснал Нюпорт Нюз?
— Само духом.
Това го обърка още повече.
— Какво имаш предвид?
— Намериха го тази сутрин в собствения му кладенец със строшен врат. — Вдовицата въздъхна замислено. — Можеше и никога да не го открият, ама като е падал, си е заплел крака във въжето на кофата.
Изражението на Гейдж тутакси стана напълно сериозно.
— Предполагам, че вратът му не е счупил при падането.
— Падане ли? Ако питаш мене, бил е бутнат вътре. Алма Петикоум казва, че оня ден наминала да види господин Майърс и го сварила да се разправя с комшията си, доктор Ферис. Май се карали заради Ани. Майърс твърдял, че ти си го измамил, а Колби го нарекъл долен мошеник и лъжец.
Гейдж се усмихна печално.
— Значи сега госпожа Петикоум е нарочила Колби за убиец.
Мери Маргарет кимна.
— Доста се е шашнала от това, че баща ти е лорд, и май предпочита за по-сигурно да не те критикува много много. Иначе бас държа, че щеше да обвинява тебе.
— Колко мило от нейна страна — подигравателно каза той.
— Хич даже не е мило.
Гейдж я погледна въпросително.
— Сега Алма разправя, че Шимейн не била достойна да ти бъде жена, понеже била престъпница и тям подобни.
— Колко жалко, че никой не се е сетил да бутне госпожа Петикоум в кладенеца! — изръмжа той.
— Хм, може на някой наистина да му хрумне такава идея, но предпочитам този някой да не е сред моите приятели. — Мери Маргарет го погледна настойчиво. Гейдж проумя какво се опитва да му каже и се засмя, поклащайки глава.
— Не се тревожи, Мери Маргарет, нямам намерение да си съсипвам живота с убийството на тази дърта сврака. Тя не ме безпокои чак толкова.
— Това е добре — усмихна се облекчено вдовицата и посочи с бастуна си към коридора. — Баща ти е свестен човек, нали?
— Не съвсем — каза засмяно той. — Струва ми се, че в момента е по-проклет и от Потс. Имай го предвид.
Без да престава да се усмихва, Мери Маргарет хвърли поглед към стълбите.
— Мисля, че мога да се грижа за себе си.
— Никога не съм се съмнявал в това, мадам.
Възрастната ирландка се засмя и го прати да си върви в стаята с едно махване на ръката. Самата тя се отправи към тавана и щом стигна последното стъпало, почука по пода с бастуна си, за да съобщи за своето пристигане.
— Мери Маргарет Макгий идва на посещение при господата в горната стая.
— Госпожа Макгий! — извика Андрю и скочи от леглото, за да изтича да я посрещне и да я доведе при дядо си.
Уилям припряно свали очилата си и ги пъхна в джоба на нощницата. Сетне дръпна завивката чак до шията си и едва тогава вдигна намръщено поглед. Перспективата да бъде оставен на грижите на една дърта досадница беше вгорчила живота му, но щом съзря дребната, елегантна и хубава жена, настроението му мигновено се промени. Той се опита да се надигне, но острата болка, пронизала гърба му, го принуди да се стовари обратно на леглото с изкривена гримаса.
— Простете, мадам — извини се Уилям смутено, когато вдовицата се приближи. — Нямам сили да се изправя и да ви посрещна с подобаващо внимание. Несъмнено дългото лежане в това легло си казва думата.
— Няма нужда да се безпокоите, милорд — увери го Мери Маргарет с любезна усмивка. — Отлично знам в какво състояние сте и не бих могла да ви се сърдя. — Тя го огледа крадешком и за пръв път в живота си трябваше да признае, че госпожа Петикоум е права. Той наистина изглеждаше възхитително, макар да бе англичанин. Но в това едва ли имаше нещо чудно между него и сина му съществуваше изумителна прилика, а Мери Маргарет винаги бе считала Гейдж Торнтън за изключително красив мъж.
— Тъкмо четях на внука си — обясни Уилям, като посочи книгите, които Андрю бе пръснал по леглото му.
— Моля ви, продължавайте — каза тя и нежно положи ръце на раменете на момчето. — Сигурна съм, че на Андрю му е много приятно. През това време аз ще сляза долу и ще приготвя малко чай. Шимейн все ще е мушнала във фурната някакви кифлички или сладкиши, доколкото я познавам — усмихна се вдовицата, потупа с обич рамото на детето и се отправи към стълбите.
— Госпожа Макгий… — Изумен от напрежението в тона си, Уилям веднага се укори мислено за това, че е станал толкова недодялан в отношенията си с жените. Дали защото беше вдовец твърде отдавна, или защото бе посветил твърде много време и усилия на амбицията си да успее в корабостроителния занаят, но усещаше, че е забравил повечето от светските обноски, които жените толкова ценяха у мъжа. След смъртта на съпругата си беше станал суров, неизискан и сприхав. Нищо чудно, че му беше трудно да разговаря с представителки на нежния пол.