Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Под окачалката с дрехите бяха наредени обувки, двайсетина чифта. На края на редицата бяха моите кубинки, прясно лъснати и с връзки, вдянати чак догоре. Наведох се да ги взема. Нейните обувки до моите изглеждаха толкова малки, че взех една от тях и я задържах в дланта си. Беше италианска, от Милано, от тъмнозелена кожа и с декоративна тока отстрани, която покриваше ниския ток. Елегантна и скъпа обувка, но токът беше поизносен от едната страна, а кожата се беше напукала на няколко места. Забелязах, че тя или някой друг се е опитал да замаскира бледите драскотини с флумастер в близък, но не съвсем същия нюанс на зеленото.
Намерих дрехите си в найлонова торба зад кубинките. Бяха изпрани и прилежно сгънати. Взех ги и се преоблякох в банята. Пъхнах главата си под крана със студена вода и я държах цяла минута. Облечен в старите си джинси и обут с удобните си обувки, с обичайно рошавата си къса коса, пригладена отпред, аз се почувствах освежен и духът ми се възроди.
Върнах се в спалнята да проверя Лиса. Тя спеше доволно, а на устните й трепкаше срамежлива усмивка. Подпъхнах завивката под дюшека, за да не падне, и нагласих вентилатора на тавана на минимална скорост. На прозорците имаше решетки, а входната врата се заключваше, когато я затвориш отвън. Знаех, че мога да я оставя и че тя ще е в безопасност. Докато стоях до леглото и гледах как гърдите й се повдигат и спускат в ритъма на съня й, аз си помислих дали да не оставя бележка на Карла, но се отказах, защото исках тя да гадае за мен, да се пита какво ли съм мислил и правил тук, в дома й. За да си намеря оправдание да я видя, аз сгънах дрехите, които ми беше дала — погребалните дрехи на мъртвия любовник, които току-що бях свалил — и ги сложих в найлонова торбичка. Смятах да ги изпера и да й ги върна след няколко дни.
Тръгнах да будя Тарик, за да се прибираме, но момчето вече стоеше на вратата, стиснало малката си раница. Сънените му очи гледаха обидено и обвинително.
— Искаш оставиш мен ли? — попита то.
— Не — разсмях се аз. — Но ако те оставех, щеше да ти е много по-добре. Или поне по-уютно. Моята къща не е толкова хубава.
Той се намръщи — не разбираше съвсем английските думи и те никак не му вдъхваха сигурност.
— Готов ли си?
— Да, готов съм — смънка той, като клатеше глава.
Сетих се за външната тоалетна и липсата на вода в бордея и му казах да ползва тоалетната, преди да тръгнем. Наредих му добре да измие ръцете и лицето си. После му дадох чаша мляко и сладкиш, които намерих в кухнята на Карла. Излязохме на опустялата улица, затворихме вратата и тя се заключи. Той огледа къщата и всички сгради около нея в търсене на ориентири, които да отбележат мястото в съставената от него наум карта. А после тръгна редом с мен, но малко встрани.
Вървяхме по платното, защото тротоарите на много места бяха преградени от спящи бездомници. Единственото движение регистрираха няколко самотни таксита и полицейски джипове. Всички магазини и кантори бяха затворени и само някои от прозорците на апартаментите светеха. Луната беше почти пълна, но от време на време я засенчваха плътни, мрачни облаци. Те бяха предвестници на мусона — облаците, които се събираха и сгъстяваха всяка нощ и през следващите дни щяха да набъбнат, докато не покрият и последната частица на небето, и щеше да завали навсякъде, и да вали цяла вечност.
Прибрахме се бързо. Само час и половина след излизането ни от апартамента на Карла завихме по широкия околовръстен път покрай източния край на бордея. Докато вървяхме, Тарик не каза и дума, а аз, обременен от тревогите как да се справя с него и отговорността за неговото благополучие, обременен от самото момче, както ми се струваше тогава, мълчах като пукал. Вляво от нас имаше голямо открито пространство колкото футболно игрище, определено за тоалетна, където жените, малките деца и възрастните хора идваха да се облекчават. Там не растеше нищо и навсякъде беше голо и прашно след осем месеца непрекъснат слънчев пек. Отдясно беше краят на строителната площадка, отбелязан тук-там с ниски купища греди, стоманени пръти и други материали. Голи крушки, увиснали на дълги кабели, ги осветяваха. На пътя нямаше други лампи, а в бордея, на около петстотин метра от нас, трепкаха само пламъчетата на няколко газови котлона.