Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Казах на Тарик да върви плътно в стъпките ми — знаех, че много хора използват пътя за тоалетна, като се стъмни, защото се страхуваха от плъховете и змиите на откритото място. По силата на някакво тайнствено негласно споразумение винаги оставяха една тясна и блуждаеща пътечка, за да могат хората, които се прибираха късно, да влязат в бордея, без да нагазят в натрупалите се нечистотии. Прибирах се късно толкова често, че бях научил ексцентричните извивки на чистата пътека и не се препъвах в големите дупки, които никой така и не се сещаше да запълни.
Тарик ме следваше плътно и прилежно се стараеше да стъпва точно там, където стъпвах аз. Вонята в края на бордея беше непоносима и гнусна за чуждите хора, знаех го. Аз бях свикнал с нея и дори бях започнал да мисля за нея с някаква привързаност, също като обитателите на бордея. Миризмата означаваше, че вече сме си вкъщи, на сигурно място, защитени от нашата колективна сиромашия от опасностите, които преследваха бедните по чистите и лъскави градски улици. Ала никога не забравих спазмите на гадене, които получих, когато за пръв път влязох в бордея като чужд човек. Спомнях си и страха, който ме обзе, когато вдъхнах този въздух — толкова противен, че ми се струваше, че всяко вдишване трови дробовете ми и цапа потта по кожата ми.
Спомних си го и знаех, че Тарик без съмнение страда, гади му се и го е страх. Но не му казах нищо, за да го утеша, и не се подчиних на импулса да го хвана за ръка. Не исках това дете да е с мен и бях бесен на себе си, задето проявих такава мекушавост и не го казах на Кадербай. Исках да му се гади. Исках да го е страх. Исках толкова да му се догади, толкова да се уплаши и разстрои, че да се моли на чичо си да си го вземе от мен.
Яростен лай разкъса пращящата от напрежение жестока тишина. Воят на самотното куче скоро разлая още няколко, а после и много други. Спрях изведнъж и Тарик се блъсна в гърба ми. Кучетата бяха в откритото поле, недалеч. Вгледах се в мрака, но не ги виждах. Усещах, че глутницата е голяма и разпръсната нашироко. Погледнах струпаните колиби — преценявах разстоянието до бордея и доколко колибите са в безопасност. Точно тогава воят стигна яростно кресчендо и кучетата се втурнаха към нас от мрака.
Двайсет, трийсет, четирийсет разярени псета в глутница, която напредваше към нас в широк полумесец и ни отрязваше пътя към бордея. Извънредно голяма опасност. Същите тези кучета, които бяха толкова кротки и раболепни денем, нощем се събираха в свирепи, смъртоносни глутници. Тяхната агресивност и свирепост бяха легендарни във всички бордеи из целия град и вдъхваха силен страх. Често нападаха хора. В малката ми колиба — клиника почти всеки ден лекувах ухапвания от кучета и плъхове. Един пиян мъж бе изпохапан от глутница кучета около бордея и още лежеше в болницата. Само преди месец на същото това място бяха убили дете. Телцето му бе разкъсано на парчета и те бяха пръснати толкова нашироко, че цял ден ги търсиха и събираха.
Не можехме да помръднем от тъмната пътека. Кучетата се приближиха на няколко метра от нас — кръжаха около нас и лаеха яростно с оглушителен и ужасяващ лай. Най-дръзките бавно напредваха към нас. Знаех, че само след мигове ще ни се нахвърлят. Бордеят бе твърде далече, не можехме да се скрием там от тях. Струваше ми се, че ако хукна нататък, бих се отървал само с няколко ухапвания, но знаех, че кучетата ще повалят Тарик още на първите сто метра. Много по-наблизо имаше купчина греди и други строителни материали — те щяха да ни осигурят оръжие и добре осветена площ за битката. Казах на Тарик да се приготви да побегне по моя команда. След като се уверих, че ме разбра, аз замерих глутницата с найлоновия плик с дрехите, дадени ми от Карла. Те веднага й се нахвърлиха, като ръмжаха и тракаха със зъби едно срещу друго, полудели да я разкъсат.
— Сега, Тарик! Сега! — креснах, бутнах момчето пред мен и се обърнах, за да прикрия бягството му. Кучетата бяха така увлечени от разкъсването на дрехите, че в началото ни забравиха. Втурнах се към купчината греди и грабнах една дебела бамбукова тояга точно когато разкъсаните дрехи омръзнаха на глутницата и тя отново заприижда към нас.
Щом забелязаха оръжието, разярените псета се поотдръпнаха. Бяха много. Твърде много, улових се, че мисля. Твърде много са. Най-голямата глутница, която бях виждал някога. Дивият вой предизвикваше най-побеснелите да се преструват, че ни нападат от различни посоки. Вдигнах тоягата и казах на Тарик да се качи на гърба ми. Момчето ме послуша веднага, яхна ме през кръста и здраво ме стисна за врата с тънките си ръчички. Глутницата припълзя по-близо. Едно черно куче, по-едро от останалите, се хвърли със зинала паст към краката ми. Замахнах с цялата си сила — не улучих муцуната, но стоварих пръта върху гръбнака му. То заскимтя страдалчески и офейка. Битката започна.