Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Едно след друго, те нападаха — отляво, отдясно и отпред. Всеки път аз ги отблъсквах с пръта. Хрумна ми, че ако осакатя или убия някое куче, останалите може да се уплашат и да избягат, но ударите ми не бяха достатъчно тежки, че да им вземат страха задълго. Всъщност дори май усещаха, че тоягата може да им причини болка, но не и да ги убие, и ставаха все по-нагли.
Цялата глутница неумолимо се приближаваше. Отделните атаки зачестиха. Десет минути след началото на борбата аз бях плувнал в пот и вече чувствах умора. Знаех, че скоро рефлексите ми ще се забавят и някое куче щеше да успее да ме ухапе по крака или по ръката. А щом замиришеше на кръв, кипналата им ярост щеше да се превърне в истински бяс и безстрашие. Надявах се някой в бордея да чуя оглушителния шум и да се притече на помощ. Нали същият този лай от покрайнините бе будил и мен посред нощ сто пъти. И сто пъти се обръщах на другата страна и заспивах отново, без изобщо да се замисля.
Голямото черно куче, което явно беше водачът на глутницата, излезе с хитър ход и се престори, че ме напада. Обърнах се — твърде бързо — за да го пресрещна, кракът ми се удари в една стърчаща греда и паднах. Често бях чувал хората да казват, че в миг на някаква катастрофа или внезапна опасност са изпитали чувството, че времето се забавя, че започва да се влачи едва-едва и всичко се случва като на забавен каданс. На мен ми се случи за пръв път тогава, когато се препънах и паднах. Между препъването и падането се образува тунел от провлачено време, със стеснена перспектива. Видях как черното куче се поколеба, докато инстинктивно се отдръпваше, а после отново се обърна срещу нас. Видях как предните му лапи се подгъват под него, докато се обръща енергично, а после заорават в прахта и се напрягат за скок. Видях очите на звяра, почти човешката жестокост, когато той усети слабостта ми и колко близо е мигът на убийството. Видях как другите кучета се спряха като едно, а после заситниха напред. Тогава, в миговете на моята уязвимост, аз имах време да се учудя колко странно и неуместно е това тяхно прокрадване. Имах време да почувствам как коравите камъни остъргват кожата от лакътя ми, когато паднах на земята, и да се учудя на нелепата си тревога, че раната може да се инфектира, която покри по-непосредствената и по-голяма опасност — кучетата, кучетата. Те бяха навсякъде.
Отчаян и обезумял от страх за Тарик, аз си помислих за него, клетото дете, което ми натрапиха против желанието. Усетих го как се отлепя от врата ми и как тънките му ръчички се изплъзват покрай ръцете ми, когато се блъснах в купчината греди. Видях го как падна и се изправи с котешка гъвкавост, обкрачил проснатите ми на земята крака. После с тяло, вцепенено от яростен гняв и от храброст, малкото момче изкрещя, грабна едно дърво и го стовари върху муцуната на черното куче. Раната беше тежка. Скимтящият му вой се издигна над бесния лай и крясъците на момчето.
— Аллах ху Акбар! Аллах ху Акбар! — крещеше Тарик. С озверяло лице и стойка на диво животно той приклекна и замахна с дървото във въздуха. В последния от тези невъзможно дълги мигове, когато сетивата ми бяха изопнати докрай, имах време да усетя паренето на сълзите, докато го гледах как, приклекнал, той размахва дървото, за да ни защити. Виждах прешлените на гръбнака му, които стърчаха изпод фланелката, и изпъкналите капачки на слабите му коленца, които се очертаваха под панталона. В това малко телце имаше толкова храброст! Чувството, изгарящо очите ми, бе обич, чистата и изпълнена с гордост обич на бащата към сина. В този миг го обичах с цялото си сърце. Щом се надигнах с усилие на крака, а времето се изтръгна от лепкавата маса на страх и отчаяние и отново се ускори, в съзнанието ми нахлуха и започнаха да се повтарят думи, думи от стихотворението на Карла. Ще умра за тази любов, ще умра за тази любов.
Тарик беше ранил водача на глутницата и той се беше потулил зад другите. За малко те загубиха кураж. Ала воят се усилваше и сега в него се усещаше друго — пулсиращият стон на разочарованието. Сякаш им беше болно, провалът им ги измъчваше. Надявах се, че в мъчителното си разочарование те ще се нахвърлят едно срещу друго, ако не ни повалят скоро. И тогава, без предупреждение, те отново ни нападнаха.
Идваха на групи, по две, по три. Нападаха ни едновременно от две страни. Двамата с момчето бяхме долепили гърбове и ги отблъсквахме с отчаяни удари. Кучетата бяха настървени от жаждата за кръв. Удряхме ги силно, но те се дръпваха само за миг и отново скачаха към нас. Навсякъде около нас се носеше ръмжене, вой и тракане със зъби. Наведох се над Тарик да му помогна да отблъсне решителното нападение на два-три звяра. Едно куче успя да скочи зад мен и да ме захапе за глезена. Кожените ми кубинки ме пазеха и аз прогоних кучето, но усещах, че губим войната. Бяхме се притиснали в купчината греди и нямаше накъде да отстъпваме повече. Цялата глутница ръмжеше и ни се зъбеше само на два метра от нас. И тогава зад нас се разнесе ръмжене, а гредите запращяха и се срутиха под тежестта на нещо, скочило върху купчината. Помислих си, че някои кучета бяха успели да я заобиколят и да се покатерят отгоре, но щом се обърнах, за да посрещна предизвикателството видях облечената в черно фигура на Абдула. Той отново скочи, прелетя над главите ни и се приземи право сред тракащите челюсти на глутницата.