Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Тя ми подаде бутилката, аз я поех и отпих глътка. Задържах я и докато тя не ме гледаше, я оставих дискретно на пода до леглото, така че да не може да я достигне. Тя запали цигара и започна да роши косата си, докато хлабавият кок не се разсипа в дълги къдрици по раменете й. С ръка на главата, широкият ръкав на копринената й пижама се хлъзна под лакътя и оголи леко обраслата й бръсната подмишница.
В стаята не се виждаха следи от наркотични вещества, но зениците й се бяха свили като върхове на карфици — вероятно беше взела хероин или някакъв друг опиат. Каквато и да бе комбинацията, тя бързо се надрусваше. Беше се сгърбила върху леглото и дишаше шумно през устата. Тънка струйка уиски и слюнка капеше от ъгълчето на провисналата и долна устна.
И въпреки всичко беше красива. Хрумна ми, че тя винаги изглежда красива, дори и в грозно положение. Нейното лице бе едро, прелестно и необременено — лице на мажоретка на футболен мач, лице, каквото използват в рекламите, за да им помага да продават глупави и ненужни неща.
— Хайде де, разкажи ми що за дете е малкият?
— Ами, мисля, че е религиозен фанатик — доверих й усмихнато и погледнах спящото момче през рамо. — Три пъти ме кара да спирам днес, и тази вечер също, за да може да си каже молитвите. Не знам дали това се отразява благотворно на душата му, но стомахът му явно работи отлично. Яде така, все едно се бори за награда. Тази вечер ме задържа в ресторанта повече от два часа и яде какво ли не — от макарони и печена риба до сладолед и желе. Затова закъсняхме. Аз да съм се прибрал преди цяла вечност, но не можех да го изкарам от ресторанта. Изхранването му тия два дни ще ми струва майка си и баща си. Яде повече от мен.
— Знаеш ли как е умрял Ханибал? — попита ме тя.
— Я пак?
— Ханибал, онзи със слоновете. Не знаеш ли историята му? Прекосил Алпите със слоновете си, за да нападне римляните.
— Да, знам за кого говориш — сопнах й се, раздразнен от нелогичната й реплика.
— Е, как е умрял? — попита настоятелно тя. Израженията й ставаха все по-пресилени, гротескната бурлеска на пиянството.
— Не знам.
— Ха! — възкликна ехидно тя. — Не знаеш всичко!
— Не, не знам всичко.
Последва протяжно мълчание. Тя ме зяпаше безизразно. Струваше ми се, че виждам как мислите изтичат надолу през синьото на очите й като бели снежинки в стъклено преспапие.
— Е, ще ми кажеш ли? — пробвах след малко. — Как е умрял?
— Кой е умрял? — попита озадачено тя.
— Ханибал. Щеше да ми разкажеш как е умрял.
— А, той ли. Ами, повел армия от трийсет хиляди пича през Алпите към Италия и се бил с римляните някъде към шестнайсет години. Шестнайсет години, егати! И нито веднъж не го били, нито веднъж! И после, след още една камара разни глупости, се върнал в родината си, където станал голяма клечка, нали бил голям герой и не знам кво си. Обаче тия пичове, римляните, така и не забравили, че той ги направил на гъз, и затова чрез политика накарали неговите си хора да се обърнат срещу него и да го изритат. Чат ли си?
— Да.
— Ама виж какво, защо да си губя времето тука с това, егати? Не съм длъжна да знаеш. Мога да си общувам с много по-свестни хора от тебе. Мога да бъда с всеки, когото си харесам. С всеки!
Забравената цигара беше изгоряла до пръстите й. Поставих пепелника под фаса, разтворих пръстите й и го оставих да падне вътре. Тя като че не го забеляза.
— Добре, значи римляните накарали хората на Ханибал да го изритат — напомних й. Наистина съдбата на картагенския воин ми беше любопитна.
— Пратили го в изгнание — поправи ме тя сприхаво.
— В изгнание. И какво станало после? Как умрял той?
Лиса изведнъж надигна замаяно глава от възглавниците и ме изгледа с недвусмислена злоба.
— И какво толкова намираш в Карла, а? — нахвърли ми се тя. — Аз съм по-красива от нея! Огледай ме хубавичко — циците ми са по-хубави от нейните.