Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Завъртя се, като удряше наляво и надясно. Скочи, свил колене, и се приземи с гъвкавостта на опитен боец. Движенията му бяха плавни, бързи и пестеливи — ужасната и прекрасна пестеливост на змията и скорпиона. Смъртоносен. Точен. Съвършен. Беше се въоръжил с метален прът, около три сантиметра в диаметър и по-дълъг от метър. Въртеше го с две ръце, като меч. Но не по-доброто оръжие, нито пък свръхестествената му ловкост ужасяваше и отблъскваше кучетата. Онова, което ги накара да побягнат панически и да зарежат двете мъртви псета с пукнати черепи, беше, че той бе влязъл в битка с тях — той нападаше, докато ние се защитавахме. Той бе сигурен в победата си, а ние просто се борехме, за да оцелеем.
Всичко свърши бързо. На мястото на шумотевицата и писъците се възцари тишина. Абдула се обърна и ни погледна, вдигнал металния прът на рамото си като самурайски меч. Усмивка сияеше на храброто му младо лице като лунната светлина по минарето на бялата джамия „Хаджи Али“.
По-късно, докато пиехме горещ и много сладък чай „Сулеймани“ в моята колиба, Абдула ми обясни, че ме чакал в колибата и чул кучетата. Каза ни, че дошъл да разбере какво става, защото имал чувството, че става нещо ужасно. След като на няколко пъти обсъдихме приключението, аз постлах на трима ни на голия пръстен под и се изтегнахме на него.
Абдула и Тарик незабавно потънаха в дълбок сън; аз не успях. Лежах в мрака, който миришеше на благовония, индийски пурети и евтина газ и пресявах събитията от последните няколко дни през ситото на съмненията и подозренията. Струваше ми се, че през тези дни се бяха случили повече неща, отколкото цели месеци преди това. Мадам Жу, Карла, съветът на Кадербай, Сапна — чувствах се зависим от милостта на личности, по-силни или поне по-тайнствени от мен самия. Чувствах се неустоимо повлечен от вълна, която ме носеше към нечия чужда цел, нечия чужда съдба. Имаше някакъв план или предначертание. Чувствах го. Имаше и знаци за разгадаването му, сигурен бях, но не можех да ги отсея от сплъстения колаж на часове, лица и думи. Изпъстрената с облаци нощ сякаш бе пълна със знаци и поличби, сякаш самата съдба ме подканяше да си тръгна или ме предизвикваше да остана.
Тарик се сепна, събуди се и се заоглежда наоколо. Очите ми бяха свикнали с тъмнината. Видях ясно мимолетния страх по бледото му лице, страх, който, докато го наблюдавах, се сви в тъга и решителност. Той погледна кротко спящия Абдула, а после и мен. Съвсем безшумно, той стана и примъкна постелката си до моята. После отново се шмугна под тънкото си одеяло и се сгуши до мен. Протегнах ръка и той отпусна глава върху нея. Косата му миришеше на слънце.
Най-сетне изтощението ме превзе и заля съмненията и объркването ми; потънал в полусън, аз изведнъж ясно прозрях какво обединяваше моите нови приятели — Кадербай, Карла, Абдула, Прабакер и всички останали. Всички те, всички ние бяхме чужди в града. Всички ние бяхме бегълци, корабокрушенци, добрали се до брега на този град остров. Ако съществуваше някаква връзка между нас, то това бе връзката на изгнанието, сродството на изгубените, самотните, прокудените.
И когато осъзнах и проумях това, то ме накара да прозра и колко сурово съм се отнесъл към момчето, Тарик — самото то чужденец в моята сурова и дрипава частица от града. Засрамен от студената себичност, откраднала състраданието ми, и трогнат от храбростта и самотата на малкото момче, аз се вслушах в спокойното му дишане и го оставих да се вкопчи в болката на сърцето ми. Понякога ние обичаме само с надежда. Понякога плачем с всичко друго, но не и със сълзи. В края на краищата, това е всичко — обичта и нейният дълг, мъката и нейната истина. В края на краищата, това е всичко, което имаме, за да се вкопчим в него, докато съмне.