Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Там, в тази дишаща стая, до мен не достигаше нито звук от притихващата улица. Движех се из апартамента свободно, без никой да ме наблюдава. И присъствието на двамата спящи, жената и детето, правеше тишината по-сладка, а покоят — по-дълбок. Балсамът на фантазиите ме успокои — някога и аз познавах такъв живот: когато имах жена и спящо дете, а аз бях техният мъж.
Спрях при разхвърляното писалище на Карла и се видях в голямото огледало, окачено на стената над него. Мимолетната фантазия за принадлежност, тази малка мечта за дом и семейство, се вцепени и се пропука в очите ми. Истината беше, че собственият ми брак бе рухнал и бях изгубил детето си, дъщеря си. Истината беше, че Лиса и Тарик не ми бяха никакви и аз не им бях никакъв. Истината беше, че аз бях ничий и навсякъде бях чужд. Заобиколен от хора и жаден за усамотение, аз навсякъде и винаги бях сам. Още по-лошо — бях кух, празен, смазан и изтощен от непрекъснати бягства. Бях загубил семейството си, приятелите от младини, страната си и нейната култура — всичко онова, което ме определяше и бе изградило моята самоличност. И като всички бегълци, колкото повече успявах, колкото по-дълго и по-надалече бягах, толкова по-малко запазвах от себе си.
Но имаше хора, малцина, които можеха да достигнат до мен, малкото нови приятели на новото ми аз, какъвто се учех да бъда. Имаше го Прабакер, дребничкият, влюбен в живота човечец. Имаше ги Джони Пурата и Касим Али, и Джитендра, и жена му Радха: герои на хаоса, които ръчкаха готовия да рухне град с бамбукови пръчки и настояваха да обичат ближните си, без значение колко надълбоко са пропаднали и колко осиромашали и грозни са те. Имаше го Кадербай, имаше го Абдула, имаше го Дидие, имаше я Карла. И докато се вглеждах в собствените си сурови очи в огледалото със зелена рамка, се замислих за всички тях и се запитах с какво тези хора са толкова важни. Защо точно те? Какво толкова имаше в тях? Група от коренно различни хора — от най-богатите до най-бедните, образовани и неграмотни, добродетелни и престъпници, стари и млади — сякаш единственото, което ги обединяваше, бе способността да ме накарат да се чувствам… нещо.
На бюрото пред мен имаше дебела тетрадка, подвързана с кожа. Отворих я и разбрах, че това е дневникът на Карла, изписан със собствения й изящен почерк. Знаех, че не е редно, но запрелиствах страниците и зачетох тайните й. Не беше точно дневник — на нито една страница нямаше дата, нито ежедневно описание на събитията от деня и на хората, с които се е срещнала. Имаше само фрагменти. Някои от тях бяха откъси от различни романи и други текстове, чийто автори бяха посочени, и неизменно съпроводени с нейните коментари и критични забележки. Имаше много стихотворения. Някои бяха преписани от сборници, антологии и дори от вестници, а отдолу бе посочен източникът и заглавието на стихотворението. Други бяха нейни собствени стихотворения, преписани по няколко пъти с тук-там променени думи или фрази, или добавени стихове. Разни думи — и речниковите им значения бяха записани из целия дневник, отбелязани със звездички, и оформяха натрупващ се речник от необичайни и непознати слова. Имаше и несвързани пасажи, записи на потока на съзнанието, на мислите или чувствата й в определени дни. Често се споменаваха и други хора, но тя никога не ги наричаше по друг начин, освен „той“ и „тя“.
На една страница имаше тайнствена и обезпокоителна препратка към името Сапна. Тя гласеше:
„Въпросът: Какво ще направи Сапна?
Отговорът: Сапна ще убие всички ни.“
Прочетох го няколко пъти. Сърцето ми заби учестено. Нямах никакви съмнения, че тя говори за същия човек — Сапна, чиито последователи бяха извършили страшните убийства, за които говореха Абдул Гани и Маджид, Сапна, преследван и от полицията, и от подземния свят. И както изглеждаше от този странен куплет, тя знаеше нещо за него, може би дори кой беше той. Зачудих се какво ли значеше това и дали я грози опасност.
Прегледах по-внимателно страниците преди и след този запис, но не намерих нищо повече, което би могло да е свързано с него или с връзката му с Карла. Но на предпоследната страница на дневника един пасаж съвсем явно се отнасяше до мен:
„Той искаше да ми каже, че е влюбен в мен. Защо ли го спрях? Толкова ли ме е срам, че може и да е вярно? Гледката от това място бе невероятна, изумителна. Бяхме толкова високо горе, че гледахме отгоре хвърчилата, които се рееха така високо над детските глави. Той каза, че аз не се усмихвам. Радвам се, че го каза, и се чудя защо ли.“