Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Въздухът под одеялото беше задушен и топъл. Тя беше спряла да плаче — нямаше никаква полза от сълзите. Нека плачат нейните глупави вятърничави момичета — и усети, че се унася в сън; потъва в него като в топла мътна вода.
Сънува, че Саймън е жив, че не е загинал в пламъците, които отнесоха Моргенес и няколко от стражите, втурнали се да гасят пожара. Казваха, че самият граф Брюгар загинал, смазан при срутването на горящия покрив… Не, Саймън беше жив и здрав. Имаше някаква промяна в него, ала Рейчъл не можеше да определи каква — дали в изражението на очите му, или в по-твърдата линия на брадичката? — нямаше значение. Това беше Саймън, жив, и сърцето на Рейчъл отново се изпълни с радост. Тя видя мъртвото момче — нейното мъртво момче: не беше ли го отгледала като майка, докато не го отведоха надалеч? — и той стоеше на едно място с почти абсолютна белота, вторачен в едно огромно сиво дърво, което се издигаше към небето като стълба към Божиите селения. И въпреки че с твърда решимост беше отметнал глава назад и гледаше нагоре към дървото, Рейчъл не можа да не забележи, че сплъстеното червеникаво валмо на косата му плаче за подстригване… е, тя скоро щеше да се погрижи за това, съвсем скоро… на момчето му трябваше твърда ръка…
Когато се събуди и панически отметна задушаващото я одеяло, се намери сред тъмнина — тъмнината на вечерта — и тежестта на загубата и тъгата я притиснаха като мокър килим. Тя седна на леглото и малко по-късно бавно се изправи. Парцалът падна от бузата й изсъхнал като есенен лист. Нямаше защо да се излежава и да тъгува като някое разглезено момиченце. Имаше работа за вършене, напомни си Рейчъл — щеше да почива, когато отидеше на онзи свят.
Барабанчето изтрополи и арфистът нежно подрънна със струните, преди да започне последния куплет.
— Сега, когато тук си, хубава девойко,
в платно кандерско и коприна,
щом искаш над сърцето ми да властваш,
ще ме последваш в Залата на Еметин.
Музикантът завърши с няколко нежни акорда и се поклони на ръкопляскащия херцог Леобардис.
— Залата на Еметин! — каза херцогът на Еолаир, графа на Над Мулах, който учтиво се бе присъединил към ръкопляскането на Леобардис. Той не беше много запален по любовните балади, толкова популярни в Набанския двор.
— Обичам тази песен — усмихна се херцогът. Дългата му бяла коса и розовите му бузи му придаваха вида на любим дядо, от тия, които изпиват твърде много тъмна бира на ейдонитските правници и после се опитват да научат децата как се свири с уста. Само широката бяла роба, обшита със злато, и златната диадема с рибарчето на главата му го отличаваха от обикновените хора. — Хайде, граф Еолаир, мислех си, че музиката е в плътта и в кръвта на Тайг. Нима Лут не се води най-големият покровител на арфистите, а твоят Хернистир — любим дом за музикантите? — Херцогът се наведе през страничната облегалка на небесносиния си стол и тупна Еолаир по ръката.
— Наистина, крал Лут държи своите арфисти около себе си постоянно — съгласи се Еолаир. — Простете, херцоже, ако изглеждам притеснен: вината за това изобщо не е ваша. Любезността ви наистина е достойна за уважение. Но трябва да призная, че все още съм развълнуван от по-раншния ни разговор.
В добродушните сини очи на херцога се появи загриженост.
— Казах ти, добри ми Еолаир, че тези неща идват с времето си. Изморително е да чака човек, но какво да се прави. — Леобардис направи знак на арфиста, който търпеливо чакаше с подвито коляно. Музикантът се изправи, поклони се и се отдалечи. Невероятно живописната му дреха се развя подир него и той се присъедини към група придворни, облечени в подобни пищно извезани роби и туники. Дамите допълваха одеянията си с екстравагантни шапки, с цели китки пера, затъкнати в тях, или увенчани с дрънкулки, които блестяха като перките на риба на слънчева светлина. Цветовете в тронната зала бяха също толкова „дискретни“, колкото и дрехите на придворните: наситеносиньо, жълто, бежово, розово, бяло и яркозелено. Сякаш дворецът беше построен от нежни корали, изгладени от ласките на морето.
Зад господата и дамите от двора, по цялата дължина на югозападната стена срещу стола на херцога, имаше високи прозорци, с изглед към развълнуваното, нашарено от слънцето зелено море. Океанът, който неспирно се блъскаше в скалистия нос, на който бе кацнал дворецът на херцога, приличаше на подвижен килим. Когато гледаше през деня повърхността му, по която играеше светлината, или откриваше места, където водата бе спокойна и полупрозрачна като нефрит, на Еолаир често му се приискваше да разхвърля придворните от пътя си и те с пищене и премятане да излетят от стаята, за да не може нищо да смущава съзерцанието му.