Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Вероятно сте прав, херцог Леобардис — каза накрая Еолаир. — Понякога човек трябва да спре да говори, дори въпросът да е жизненоважен. Като седя тук сега, си мисля, че би трябвало да взема пример от океана. Не му е необходимо да се напряга, за да постигне каквото иска; той постепенно подронва скалите, брега… дори планините.
На Леобардис такъв разговор му допадаше повече.
— О, да, морето никога не се променя, нали? И въпреки това е винаги различно.
— Прав сте, милорд. И невинаги е спокойно. Понякога има бури.
Херцогът вдигна глава към хернистиреца: чудеше се дали в тази забележка няма и някакъв друг скрит смисъл. В този момент неговият син Бенигарис влезе в залата и тръгна към тях, като кимаше отсечено на придворните, които го поздравяваха.
— Херцоже, татко мой; граф Еолаир — каза той и се поклони поотделно на всеки от двамата. Еолаир се усмихна и му подаде ръка.
— Радвам се да те видя — каза хернистирецът. Бенигарис бе станал по-висок, откакто го бе видял за последен път, ала тогава синът на херцога беше само на седемнадесет или осемнадесет години. Оттогава бяха изминали почти две десетилетия и Еолаир със задоволство установи, че не той е наддал в кръста, а Бенигарис. Въпреки това синът на херцога беше висок и широкоплещест, с решителни черни очи под рунтавите вежди. Изглеждаше доста внушителен в препасаната си с колан туника и дългата си жилетка — в контраст с добродушния вид на баща си.
— Да, доста време мина — съгласи се Бенигарис. — Ще си поговорим на вечеря. — Еолаир не беше очарован от тази перспектива. Бенигарис се обърна към баща си: — Лорд Флуриен е тук и иска да ви види. В момента е с дворцовия управител.
— О, милият Флуриен? Един от най-великите рицари, които някога е имал Набан.
— Само брат ви Камарис се слави като по-велик — вметна Еолаир, който нямаше нищо против да възкреси спомена за времето, когато Набан е бил по-войнолюбив.
— Да, скъпият ми брат — усмихна се тъжно Леобардис. — Е, да допуснем, че Флуриен идва да ме навести като пратеник на Елиас!
— Има ирония на съдбата в това — нехайно подметна Еолаир.
Бенигарис нетърпеливо сви устни.
— Той чака. Мисля, че трябва да го приемете веднага, от уважение към Върховния крал.
— Бре, бре! — Леобардис хвърли развеселен поглед на Еолаир. — Чувате ли как ми заповядва моят син? — Когато херцогът отново се обърна към Бенигарис, Еолаир си помисли, че в погледа му има и нещо друго, освен веселост — гняв? Безпокойство? — Добре тогава, кажи на моя стар приятел Флуриен, че ще го приема… чакай да помисля… да, в Заседателната зала. Ще се присъединиш ли към нас, Еолаир?
Бенигарис подскочи.
— Татко, не мисля, че трябва да каните дори и един толкова доверен приятел, какъвто е графът, за да чуе поверително послание от Върховния крал!
— И кое налага, питам аз, да имаме тайни от Хернистир? — попита херцогът. В гласа му се долавяше гняв.
— Моля те, Леобардис, така или иначе имам неща, които трябва да свърша. — Еолаир стана и се поклони.
Когато спря по средата на тронната зала, за да се полюбува още веднъж на прекрасната гледка, чу зад себе си спорещите гласове на Леобардис и сина му.
„Вълната влече след себе си друга вълна — помисли си Еолаир. — Изглежда, положението на Леобардис е по-деликатно, отколкото си мислех. Несъмнено това е причината, поради която не иска да говори с мен открито за неприятностите си с краля. Добре поне, че е по-твърд, отколкото изглежда“.
Чу шепот зад себе си и като се обърна, видя, че неколцина от придворните гледат към него. Усмихна се и кимна. Жените поруменяваха и закриваха усти с широките си ръкави; мъжете кимваха сериозно и бързо отвръщаха погледите си. Знаеше какво си мислят — за тях той си оставаше недодялан и невеж северняк, дори и да беше приятел на херцога. Както и да се облечеше, колкото и изискано да говореше, те щяха да си мислят същото. Внезапно Еолаир изпита силен копнеж по родния Хернистир. Твърде дълго беше прекарал в чужди дворове.