Кралица на въздух и мрак [bg]

Джулиън сведе очи към ръцете си.

— През цялото това време, от магията насам, в мен зееше дупка… а аз дори не забелязвах. Не и съзнателно. Но го усещах. Живеех в черно-бяло, а сега цветовете се завърнаха. — Той изпусна дъха си. — Не го обяснявам както трябва.

— Не — рече Ема. — Мисля, че разбирам. Имаш предвид, че онази част от теб, която чувства, е частта, която твори.

— Казват, че феите крадат човешки деца, защото самите те не могат да създават музика или изкуство. Също като магьосниците и вампирите. Трябва да си смъртен, за да твориш изкуство. Знанието за смъртта, за това, че всичко има край. В нас има огън, Ема, и докато бушува, той ни изгаря. И от това боли… ала без неговата светлина, аз не виждам, за да рисувам.

— Тогава рисувай сега.

Гласът на Ема беше дрезгав. Тя сложи няколко молива в отворената му ръка и понечи да се извърне.

— Съжалявам — повтори той. — Не би трябвало да те натоварвам.

— Не ме натоварваш — отвърна, все така извърната от него. — Напомняш ми защо те обичам.

Думите го стиснаха за сърцето, прониза го остра радост.

— Все още не ти се е разминало обаче — добави тя и отиде до гардероба.

Джулиън я остави да ровичка из чифтовете чорапи и обувки, търсейки нещо, което да й стане. Искаше да говори с нея за всичко, но това трябваше да стане, когато тя поискаше. Не той.

Така че допря молив до хартията и остави въображението си да полети, остави образите да се надигнат в него и да уловят потока на ума му в среброто на Аликанте, зеленото на светлите елфи, черното и кървавочервеното на тъмните елфи. Нарисува краля върху трона му, блед, могъщ и нещастен. Нарисува Анабел, уловила ръката на Аш. Нарисува Ема с Кортана, заобиколена от тръни. Нарисува Друзила, цялата в черно, с ято гарвани, кръжащи зад нея.

Даваше си сметка, че Ема бе дошла да седне до него и го гледа с тихо любопитство, подпряла глава на ръката си. Беше полузаспала, устните й бяха полуотворени, когато вратата отново зейна рязко. Джулиън захвърли скицника настрани.

— Слушай, Камерън…

Ала не беше Камерън. Беше Ливи.

Беше свалила патрондаша си, но иначе изглеждаше съвсем същата. Светлината в стаята бе по-ярка и той видя сенките под очите й.

— Камерън каза, че си помолил за скицник и моливи — каза тя почти шепнешком.

Джулиън не помръдна. Струваше му се, че и най-малкото движение може да я подплаши, сякаш се опитваше да примами боязливо горско създание да се приближи.

— Искаш ли да видиш?

Протегна й скицника, тя го взе и го прелисти бавно, а после по-бързо. Ема беше седнала, прегърнала една от възглавниците.

Ливи върна скицника на Джулиън. Гледаше надолу и той не можеше да види лицето й, единствено тъмните й ресници. Усети как го жегва разочарование.

Не ми вярва, рисунките не означават нищо за нея. Аз съм никой за нея.

— Никой не рисува като брат ми. — Ливи си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. Вдигна глава и погледна Джулиън със смесица от болка и надежда. — Но ти го правиш.

— Помниш ли, когато беше на девет години и аз се опитах да те науча да рисуваш? — попита Джулиън. — А ти счупи всичките ми моливи.