Кралица на въздух и мрак [bg]

Ема се изпъна, но Ливи бе прекалено погълната от разказа, въртейки чашата в ръцете си толкова бързо, че Ема се учудваше как не бе започнала да хвърля искри.

— Демони заприиждаха в Идрис. Елфите и Помрачените изтласкаха ловците на сенки от Аликанте и демоните ги довършиха. Бяхме в Ню Йорк, когато научихме, че Идрис е паднал. Всички искаха да научат имената на загиналите, но нямаше никаква информация. Не можахме да открием какво се бе случило с Хелън и Ейлийн, дали бяха оцелели и бяха станали Помрачени… не знаехме. Онова, което знаехме, бе, че няма да бъдем в безопасност задълго. Себастиан изобщо не го беше грижа за това да остане в тайна от света на човеците. Искаше да го изпепели до основи. Демони започнаха да се появяват навсякъде, вилнееха, убиваха хора по улиците. Морът се разпростря, появявайки се из целия свят. Отравяше всичко, до което се докоснеше, а магьосниците започнаха да се разболяват. След два месеца убежището ни беше разрушено. Улиците бяха пълни с чудовища, а магьосниците се разболяваха все по-тежко и по-тежко. Колкото по-могъщи бяха, колкото повече магия бяха използвали, толкова по-бързо се разболяваха и толкова по-голяма бе вероятността да се превърнат в демони. Катарина избяга, за да не нарани никого. Чухте какво се случи с Алек и Магнус. Убежището рухна и децата се изляха на улиците. — Тя погледна към Джулиън. — Беше зима. Нямахме къде да отидем. Но ти ни задържа заедно. На всяка цена, повтаряше, трябва да останем заедно. Живеем, защото сме заедно. Никога не се изоставяме един друг.

Джулиън се прокашля.

— Звучи ми правилно.

Очите на Ливи се впиха в него.

— Преди да си тръгне, Катарина Лос уреди влакове, които да откарат нефилимските и долноземските деца в другия край на страната. Демоните напредваха от изток на запад и мълвата говореше, че в Калифорния е чисто. Отпътувахме от гара „Уайт Плейнс“, вървяхме цяла нощ, а ти носеше Тави на ръце. Той беше толкова гладен. Всички бяхме гладни. Ти все се опитваше да ни дадеш от своята храна, особено на Тай. Стигнахме до гарата тъкмо когато последният влак потегляше. И тогава ги видяхме. Помрачените. Дойдоха за нас, облечени в червените си униформи, като кървав дъжд. Щяха да ни избият до крак, преди да успеем да се качим във влака.

Гласът на Ливи стана далечен.

— Ти дори не ни целуна за довиждане. Просто ни бутна към влака. Извика ни да се качим, каза ми да се грижа за по-малките. А после двамата се нахвърлихте върху Помрачените с извадени мечове. Гледахме ви как се биете в снега, докато влакът се отдалечаваше. Само двамата срещу петдесетима Помрачени.

Поне сме паднали, за да ги защитим, помисли си Ема. Слаба утеха.

— И ето че останахме четирима — каза Ливи и посегна към бутилката с уиски. — Аз и Тай, Дру и Тави. Направих каквото ми каза, грижех се за тях. Влаковете напредваха бавно в зимата. Срещнахме Камерън някъде около Чикаго… По онова време всички бяхме започнали да обикаляме от влак на влак, разменяйки храна за кибритени клечки, такива неща. Камерън каза, че трябвало да отидем в Лос Анджелис, че сестра му била там и според нея положението било окей. Естествено, когато пристигнахме, се оказа, че Пейдж Ашдаун се е присъединила към Легиона на Звездата. Така се наричаха те. Предатели, така ги наричахме ние. Стоеше там, грозно ухилена, с дузина Помрачени около себе си. Камерън ме побутна и ние с Тай побягнахме, дърпайки Дру и Тави със себе си. Те плачеха и пищяха, мислили бяха, че се прибират у дома. Не мисля, че дотогава си бяхме давали сметка колко лоши бяха станали нещата. Демони ловуваха незаклети човеци из улиците, а ние не можехме да направим нищо. Знаците ни избледняваха. С всеки изминал ден ставахме все по-слаби. Руните и серафимските ками не действаха. Нямахме с какво да се бием с демоните, така че се криехме. Като страхливци.