Кралица на въздух и мрак [bg]

— Ливи не каза ли, че всички входове към земите на феите са защитени със стени?

— И друг път сме си проправяли път през стени — тихо каза Ема и Джулиън знаеше, че и тя, също като него, мисли за бодилите около Тъмната кула.

— Знам.

Не бе в състояние да престане да се взира в Ема. И двамата бяха мръсни, и двамата — окървавени, гладни и изтощени. Ала на фона на мрака и хаоса на този свят неговата Ема гореше по-ярко от всякога.

— Защо ме гледаш така? — попита тя и хвърли празното пликче от чипса в металното кошче. — Изяж си енергийното блокче, Джулиън.

Той разкъса опаковката и се прокашля.

— Вероятно ще е най-добре да спя на пода.

Ема спря да крачи напред-назад.

— Щом искаш. Предполагам, че в този свят винаги сме били двойка. Не парабатаи. Искам да кажа, логично е. Ако Тъмната война не се беше развила така, както се разви, никога нямаше да…

— Откога ли сме заедно тук, преди да станем Помрачени? — каза Джулиън.

— Навярно Ливи би могла да ни каже. Искам да кажа, знам, че не е наистина Ливи. Не и нашата Ливи. Тя е Ливи, която би могло да бъде.

— Жива е. — Джулиън сведе поглед към енергийното блокче. При мисълта да го изяде му се повдигна. — Преминала е през ада. А аз не бях тук, за да я защитя.

Кафявите очи на Ема бяха тъмни и директни.

— Грижа ли те е изобщо?

Джулиън срещна погледа й и сякаш за първи път от цяла вечност почувства онова, което чувстваше тя, както правеше толкова отдавна. Усети предпазливостта й, това, че бе наранена до мозъка на костите си, и знаеше, че именно той я беше наранил. Беше я отхвърлил, отново и отново, отблъснал я бе, казал й бе, че не изпитва нищо.

— Ема. — Гласът му беше хриплив. — Магията… развалена е.

— Какво?

— Когато Ливи и Камерън казаха, че в този свят няма магии, наистина го мислеха. Магията, която Магнус ми направи, не действа тук. Отново имам чувства.

Ема зяпна.

— Искаш да кажеш към мен?

— Да.

Когато тя не помръдна, Джулиън пристъпи напред и обви ръце около нея. Тя стоеше неподвижна като къс издялано дърво.

— Чувствам всичко — каза отчаяно. — Чувствам онова, което някога чувствах.

Тя се отдръпна от него.

— А аз може би не.

— Ема…

Не пристъпи към нея. Тя имаше право на лично пространство. Трябва да беше потиснала толкова много думи, докато той беше под въздействието на магията, думи, които би било напълно безсмислено да каже на безчувственото му Аз. Можеше да си представи какъв самоконтрол трябва да й е бил нужен.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти ме нарани. Нарани ме ужасно. — Тя си пое разтърсваща глътка въздух. — Знам, че беше заради една магия, но ти избра да си я направиш, без да се замислиш как ще се отрази това на мен или на семейството ти, нито на ролята ти като ловец на сенки. И ми е неприятно да ти кажа всичко това сега, защото се намираме в това ужасно място и ти току-що откри, че сестра ти е жива в известен смисъл и изглежда като Лудия Макс, което всъщност е доста готино, но това е единственото място, в което мога да ти го кажа, защото, когато се приберем у дома, ако изобщо се приберем някога, теб няма да те е грижа. — Тя замълча за миг, дишайки така, сякаш бе тичала. — Окей. Добре. Отивам да си взема душ. Ако дори само си помислиш да ме последваш в банята, за да говорим, ще те застрелям.