Детето на нощта [bg]

Огледа се към разрухата наоколо. Сега разбираше причина­та. Питаше се тревожно колко ли е увредено съзнанието на Ави- ана... ако старата магьосница е оцеляла. Но колкото и да я съ­жаляваше, имаха много по-страшен проблем. Ако Лиана каз­ваше истината, значи нейната Нощ не бе свършила. И дъщеря ѝ не бе придобила цялостно умение да борави с маната. Значи можеше всеки миг да изпадне отново в същото състояние, но нямаше кой да предпази и нея, и Балея.

Ериан събра волята си, за да остане гласът ѝ ведър. Не бива­ше Лиана да долови колко е уплашена.

- Как се чувстваш, миличка?

Дъщеря ѝ се усмихна.

- Ами добре. Наболява ме главата и май не биваше да пра­вя светлината толкова голяма. Още усещам вятъра в главата си. Старите жени уж щяха да ми помогнат да го спра, но не можаха.

Ериан се изправи и ѝ протегна ръка.

- Да навестим ли Ал-Дречар?

- Те не ме харесват - оплака се детето. - Вече не говорят с мен.

- О, това не може да е вярно - с мек укор възрази Ериан. - Нека отидем при тях и ще ти покажа, че още са твои прия­телки.

- После може ли да гледаме кога ще дойде татко? Имам си любимо местенце, откъдето гледам. Там те чаках всеки ден.

- Благодаря ти, мила. Така ми помогна да се върна по-скоро при теб.

Лиана позволи да я поведе към къщата, макар че явно не ѝ се искаше. Ериан стъпваше по напоени с влага дъски, подми­наваше счупени или разкривени прозорци, пръснати на парченца вази и разкъсани картини. Стараеше се да не покаже как­во чувства. Лиана като че не забелязваше съсипията и бърбо­реше за някакви нейни приятели в градината и за вкусната су­па, която изяла на обяд.

Забавиха крачка пред стаите на Ал-Дречар. Ериан бездруго се плашеше от това, че чуваше само свиренето на вятъра в из­къртените прозорци и продупчения покрив. Обзета от опасения, тя отвори вратата към коридора. Нямаше елфи, които да я пос­рещнат. Дори не надникна в стаите. Знаеше, че са празни.

Взе Лиана на ръце и припряно тръгна към балната зала с напразната надежда, че всички са седнали около масата в тра­пезарията и си подават лулата. Момичето пък гледаше назад над рамото ѝ. Не се възпротиви, че майка ѝ я носи на бегом, но се размърда неловко, когато Ериан отвори вратата на залата и се закова на място, вторачена в големите полилеи, които лежа­ха на пода подобно на побелели от времето скелети.

- Мамо, кой е този мъж?

Ериан се огледа стреснато.

- Илкар! Слава на боговете! Лиана, той е от приятелите на мама и татко. Ще ни помага. Няма ли да го поздравиш?

Детето завъртя глава и се извърна.

- Може и без поздрави - каза дотичалият Илкар. - Ериан, тук всичко е опустошено. Какво се е случило, по дяволите?!

Тя кимна към дъщеря си.

- Познай от първия път. Слушай, никого не намирам. Нав­сякъде трябваше да има елфи от Гилдията, не виждам и чети­рите Ал-Дречар. Струва ми се, че попаднах в пълно мъртвило. Ела с мен, моля те, че вече тръпки ме полазват.

- Накъде? - усмихна се той.

Ериан тръгна през залата към трапезарията. В тавана зееше дупка колкото каруца, мазилката се бе пръснала чак до стени­те. Ериан не поглеждаше встрани, мъчеше се да върви спокой­но към последното място, за което таеше надежда.