Детето на нощта [bg]

Илкар полетя обратно към лодката. Видя каквото искаше. Вятърът брулеше лицето му и пак носеше дъждовни капки. Ел­фът се утешаваше, че скоро ще стъпи на твърда земя. Нямаше никакво намерение да седне отново в лодката.

Зарея се до Незнайния, тъкмо когато дъждът заплющя жи­лещо.

- Как е зад нас? - попита Незнайния.

- Три дордоверски кораба ни преследват. До свечеряване ня­ма да стигнат чак дотук, защото се промъкват предпазливо в протока, но ще се доберат до мястото, където ние спуснахме лод­ките.

- Хм... - Незнайния се опитваше да пресметне разстояния­та. - Значи няма да е чудно, ако нападнат през нощта. Могат да пратят магове и бойци с лодки към острова и по тъмно, особено ако сред тях има елфи. Мракът няма да попречи и на маговете да полетят. Жалко че не можем да угасим онзи дяволски гра­маден лъч.

- Не се знае - възрази Илкар.

- Ами щом не ти се иска да се возиш с нас, защо не прехвър­чиш до острова? Току-виж измислиш нещо.

- И на мен ми се върти същата идея в ума - призна елфът. - Бих взел и някого от вас, но предпочитам да не прахосвам из- лишно мана.

- Добре, ще се видим след час-два.

- Драконите не се ли мярнаха някъде? - нерешително попи­та Хирад.

Илкар завъртя глава.

- Не. Не видях и елфическите кораби. Съжалявам.

Елфът охотно се устреми към Херенденет, за да се скрие най-сетне от бурята.

Ударите на сърцето ѝ туптяха чак в гърлото, когато добли­жи острова. Нямаше я по-малко от две седмици, а завари тол­кова зловещи промени.

Сега виждаше добре, че малко остава илюзията да се разпад­не окончателно. Имаше завихряния, накъсваше се, възстано­вяваше се помътняла и се дробеше на парченца като мозайка в най-слабите места. Тук-там бе изчезнала напълно заради неус­тойчивостта в извънредно сложната форма от мана. Ериан си каза, че вече е все едно.

Отгоре пролуките в илюзията още повече се набиваха на очи. Тя полетя на стотина стъпки над земята и веднага зърна къща­та, градините и гробниците. Щом доближи, разрушенията я стъписаха.

Нямаше го цялото западно крило - купчини камъни и дърво бяха нападали в раз лом, който продължаваше нагоре по скло­на.

Кротките ручеи, езерца и водопадчета се бяха превърнали в неукротими реки, прелели извън руслото. Ериан забеляза, че поне на четири места са наводнявали сградата. Не можеше да преброи дупките по покрива, а земята наоколо беше осеяна със следи от урагани - стъкло, трески, раздробени каменни плочи.

Но над всичко властваше неимоверният стълб от мана, ви­дим като светлина и сътворен от Лиана - кой друг беше спосо­бен на това? Издигаше се към небето безмълвен и изумителен, обагрен с цветовете на четирите Школи, допълнени с меко ка­фяво и редки черни ивици. Слабото завихряне в основата му се ускоряваше до шеметни спирали нагоре.

Ериан обиколи набързо лъча, започващ от средата на гради­ната, и когато се спусна към земята, най-после зърна нещо, ко­ето укроти неравните удари на сърцето ѝ. Дъщеря ѝ изтича през разбитата рамка на главния вход и се загледа в нея.