Детето на нощта [bg]

Джевин насочваше кораба плътно вдясно през протока, как­то го бе посъветвала Ренерей. Мнозина бдяха, наредени по ле­вия борд, и когато отекна първият вик, той не се изненада от видяното, но му беше тежко да гледа.

„Океански бряст“ лъкатушеше по водата като пиян великан. Зад щурвала бе застанал човек, който нищичко не разбираше от съчетаното управление на кораба чрез руля и платната, ня­маше представа как да се възползва от вятъра и инерцията на прекрасния морски съд. От първия миг си пролича, че не е елф от екипажа. Джевин и моряците знаеха, че е време да скърбят за мъртвите си сънародници.

Той се помоли на морските богове да приютят душите им и зачака неизбежното.

Клатеше глава, взрян в хаотичното движение на „Океански бряст“, тласкан от вятъра във всички платна. Никой от негод­ниците нямаше да е готов за бедствието и в душата му се прокрадна злорадство. Надяваше се повечето да се издавят, да пре­живеят безкрайни страдания в дълбините преди смъртта.

Чудеше се дали поне един от тях се е замислил защо той е заповядал да оставят толкова малко платна и се задоволява с мудното движение по протока. Всъщност дали изобщо бяха забелязали, че има друг кораб зад тях?

Когато се случи, от гърдите му се изтръгна въздишка. Погу­бена красота... Само на миля пред тях „Океански бряст“ спря изведнъж, сякаш ръката на някой бог се вкопчи в носа му. За миг се надигна, после бързо се наклони встрани, пробойните в корпуса зееха безнадеждно.

Мигове по-късно чуха приглушен трясък и скрибуцане. Предсмъртните вопли на безпомощен кораб. На Джевин му се искаше да не си е въобразил, а наистина да е чул и писъците на отрепките, падащи в безмилостното море или премазани при сблъсъка. Водата около потъващия кораб се разпени.