![Нови римски разкази [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/9/1/novi-rimski-razkazi-bg-download.jpg)
Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Имаше големи силни ръце като на градинар, вечно имаше кал под ноктите; носеше като селяните бархет; в джобовете му все се намираше по някоя луковица или коренче, а по големите обувки - полепнала пръст. Носеше в себе си тази изключителна страст към градинарството и не се грижеше за интересите си: приемаше да му плащат малко, работеше гратис часове наред извънредно, минаваше в разсадника дори в неделя и шеташе между растенията и цветята. Орландини не беше глупав, веднага го хареса и му се довери напълно: товареше го с найделикатните операции, изискващи именно страст: подреждане на оранжерии, присадки, разкрасяване на тераси и други подобни.
Такъв мъж, промени ли си увлечението, му подхожда да се придържа към линията на добродетелните увлечения, иначе е загубен. От градинарството Тарчинио би могъл да премине най-много, знам ли, към пчеларството. Но не към жените. Той обаче направи второто. Затова смятам, че е по-добре човек да няма никакво увлечение или страст - нито добри, нито лоши -защото постоянно съществува опасност да ти се разбунтуват в ръцете като змии, които не познават господаря си, и да те ухапят, когато най-малко го очакваш.
До разсадника, зад онези стари зидове покрай Виа Аурелия, имаше къща на селско семейство: обработваха парче земя в края на долината, точно под вила Дория Памфили. Дядото и бабата бяха селяни, заселили се там още когато тези поля бяха свободни. Майката и бащата бяха вече по-малко селяни, а дъщерята Марсилия съвсем не беше селянка. Вярно, тя също работеше на полето като родителите си, но във всичко останало за нея подхождаше да се каже -госпожица от града. Видях я с очите си как събира сено, облечена като госпожица, с тясна пола, дето и спъва краката, как държи вилата с пръстите си с начервени нокти. Марсилия беше от онези дребни, ала стегнати момичета, за които момчетата казват: „Ех, в малките бурета е хубавото вино“.
Беше римски тип, но не от града, а от околните села, където жените са по-набити и здрави: мургаво овално лице, кръгли очи, големи и черни, нос прав в една линия с челото, силна уста, с ъгълчетата надолу и изпилени зъби. Имаше къдрава коса, необуздана маса, която тя увиваше на възел на тила с червена панделка. Щях да забравя един детайл: беше родена със заешка устна, правили и операция веднага след раждането и и бе останал извит белег покрай горната устна, който и придаваше зверско изражение. Тя приличаше на зверче също по мълчанието и начина, по който гледаше: никога не говореше, а погледът на широко отворените и очи беше неподвижен, безизразен, точно като на животно.
Как стана, че Марсилия се закачи за Тарчизио, нямам представа. В района всички се познавахме; изглежда се случи една вечер в кръчмата до Порта Сан Панкрацио, където се събираха младежите - момчета и момичета - от квартала в събота следобед и в неделя. Между разсадника и нивите на семейството на Марсилия имаше опъната бодлива тел: един ден я намерих достатъчно разтеглена да се промуши човек. Оправих телта, но на другата сутрин я видях отново разместена и в добавка снопче червена вълна, закачило се на бодлите. Приличаше на гатанка, но не беше: Марсилия имаше червен пуловер. В разсадника имаше барака за пазача Иняцио, старец не твърде наред с главата. Бараката се състоеше от две стаички и същата нощ Тарчизио бе останал да спи в едната. Вие какво бихте си помислили? На другия ден издебнах момент, в който бяхме сами с Тарчизио, и го предупредих направо:
- Внимавай с Марсилия. Не е за теб. Между другото, има годеник, не знаеш ли?
Очаквах да възрази; но той ме изгледа дълго с особен поглед, все едно нито ме чува, нито ме вижда; гледаше през мен към едно дърво отзад, не отвори уста. Извиках:
- Ей, на теб говоря... онемя ли?
Пак ме изгледа, обърна ми гръб и бавно се отдалечи. Така започна онова, което аз ще нарека системата на мълчанието.
Годеникът на Марсилия, по прякор Вискио40, годеник само на думи, беше лентяй първа категория, арогантен блондин и побойник. Беше си спечелил прозвището, защото се лепеше на жените, колкото да го издържат. Бил боксьор, така разправяше, но мен ако питаш, неговата сила не беше в ръцете, а в челюстите; в Рим на мъж като него викат чанчиконе41: точно и ясно -истински портрет.
Но стига толкова.