Нови римски разкази [bg]

Оградата от бодлива тел лежеше върху пръстта, но не си правех труд да я вдигам, а Тарчизио спеше всяка нощ в бараката на пазача. Старецът беше постоянно пиян, със сигурност му бяха напълнили бурето с вино. Нещо в разсадника не отиваше на добре, но не беше лесно да се разбере какво. В близкия парцел, в къщата на Марсилия, напротив, всичко тръгна много добре: беше лято и в долината бяха окосили сеното, виждах Марсилия, облечена като градска госпожица, да размахва вила из окосените ливади.

Накратко: един ден Орландини, едър, дебеловрат, червендалест мъж, правеше сметки, седнал в бараката на пазача, вътре нахлу възмутен господин:

- Вие полудели ли сте! Погледнете каква сметка сте изпратили на жена ми за поддръжката на

терасата.

- Каква сметка... кой е полудял?

- Вижте: дребни и грозни конифери петнайсет хиляди лири едното, бегониите - също, лалета, рози, мушкато, всичко на тройна цена в сравнение с миналия път. А глинените сандъчета тук са описани като тоскански, докато всъщност са римски от най-долно качество - при първото измръзване се пукат... и три чувала кестенова пръст...

- Спокойно, преди всичко не викайте, после вижте: тази сметка не е наша, написана е на лист от тетрадка. Ако беше наша, щеше да бъде на фирмена бланка.

- Каква фирмена бланка. Това са непочтени методи от страна на сериозна фирма. Настоявам да ми върнете парите.

Този господин беше пълен и блед, Орландини - едър и червендалест; после господинът почервеня, Орландини побледня. Помислих си: „Искаш ли да видиш как и двамата ще получат удар“ и леко се измъкнах от бараката.

Не знам как е свършило, нито знам какво е ставало през целия месец след това, защото на другия ден отидох в Албано да работя в градината на антична вила, която новият собственик възстановяваше. Върнах се след месец и забелязах отсъствието на Тарчизио. Попитах пазача, седнал да пуши пред бараката.

- Арестуваха го и е в Реджина Коели - отвърна той доволен, като си извади лулата от устата. -Ненаситен: крал без мярка, говори се, че причинил на Орландини щети за милиони.

- Как е възможно? Тарчизио? Не мога да повярвам.

- Ее, младежи, мислят само за жени. Казвах му аз толкова пъти на Тарчизио: повярвай ми, остави жените, хвани се за виното, то не струва скъпо и никога не те предава.

Иняцио продължи да говори, а аз бях вече стигнал до края на разсадника и навлизах в съседния чифлик, прескачайки бодливата тел. Марсилия беше там долу, в края на долината, далечна и мъничка, с кошница в ръка под смокиновото дърво. Стигнах до нея на бегом, хванах я за лакътя - беше вдигнала ръка да откъсне една смокиня:

- Така значи, Тарчизио е в затвора. Знам аз защо е в затвора. По твоя вина, проклета мръснице. Тарчизио е в затвора, а

Вискио си прави кефа с мотора, дето го купи с крадените пари. Доволна ли си сега?

Ще повярвате ли? Погледна ме, както правеше Тарчизио, покрай ухото и не отвърна. Тя също бе възприела системата на мълчание или по-точно, тази система и беше, така да се каже, в кръвта, защото беше добиче и като тях не знаеше да говори. Бях очаквал този момент от доста време и ето го, настъпи. Повторих: