Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Въпреки че се страхуваше да не би да не се хареса, Дьо Гиш си остана последователен и предан приятел и това го издигаше до степен герой, а нея сваляше до положението на дребнава, ревнива жена. Тя почувства към него такава нежност, че дори не можеше да я изрази с думи.
— Колко ненужни приказки — каза тя, хващайки го за ръката. — Подозрение, безпокойство, недоверие, страдание! Изглежда, ние произнесохме всички тези думи…
— Уви, да, принцесо!
— Зачеркнете ги от сърцето си, както аз ги изхвърлям от моето. Нека Ла Валиер обича краля или не го обича, нека кралят обича Ла Валиер или не я обича, хайде ние с вас, графе, да уточним ролите си. Защо се ококорихте? Басирам се, че не ме разбирате!
— Вие сте толкова своенравна, принцесо, че се боя да не би отново да не ви угодя.
— Вижте как треперите и колко сте изплашен! — пошегува се тя. — Да, господине, налага ми се да играя две роли. Аз съм снаха на краля. Трябва ли на това основание да се намесвам във всичко това? Вашето мнение?
— Колкото може по-малко, принцесо.
— Съгласна съм, но това е въпрос и на достойнство. И, второ, аз съм жена на принца.
Дьо Гиш въздъхна.
— А това трябва да ви задължава да говорите с мен винаги с най-голямо уважение и респект.
— О! — възкликна Дьо Гиш и падна в краката й.
— Струва ми се, че имам още една роля. Бях забравила за нея. Аз съм жена — тихо прошепна тя — и аз също обичам.
Дьо Гиш се изправи. Тя разтвори обятията си и устните им се сляха.
Зад вратата се чуха стъпки. Влезе Монтале.
— Търсят господин Дьо Гиш — каза Монтале, успяла да забележи объркването на актьорите, играещи четири роли, тъй като и Дьо Гиш също играеше своите.
Глава единадесета
МОНТАЛЕ И МАЛИКОРН
Монтале казваше истината. Господин Дьо Гиш го търсеха навсякъде и да остава повече при принцесата беше рисковано. Затова принцесата, независимо от наранената гордост и прикрития гняв, в нищо не можеше да упрекне Монтале, така дръзко нарушила усамотението на влюбените.
Дьо Гиш също беше загубил ума си, но преди идването на Монтале, затова, като чу гласа на придворната дама, без да се прости с принцесата, побърза да изчезне, не спазвайки дори елементарната етика между равни. Принцесата остана с вдигната ръка.
Всъщност Дьо Гиш можеше да каже, както след сто години Керубино, че отнася на устните си щастие за цяла една вечност.
Монтале завари влюбените в голямо объркване. „Този път, мисля, ще узная толкова, че и най-любопитната жена ще ми завиди.“
Принцесата беше толкова смутена, че се прибра в спалнята си. Монтале се втурна да намери Маликорн. Той внимателно оглеждаше потъналия в прах куриер, излизащ от стаята на Дьо Гиш.
Виждайки, че Маликорн е зает, тя реши да не го безпокои и едва когато той спря да напряга зрението си и да проточва шия, тя го потупа по рамото.
— Е — попита Монтале, — какво ново има?
— Господин Дьо Гиш обича принцесата.
— Това е много старо! Аз ще ви кажа една новина, която не знаете. Принцесата обича Дьо Гиш.
— Едното произтича от другото.
— Не винаги, мили мой.
— Това по мой адрес ли е?
— Присъстващите винаги се изключват.
— Благодаря — поклони се Маликорн. — А как стоят нещата с краля?
— Кралят е поискал да види Ла Валиер вечерта, след лотарията.
— И какво, видял ли я е?
— Не. Вратата е била заключена. Кралят си е тръгнал като крадец, забравил инструмента си. А при вас какво ново?
— Господин Бражелон е изпратил куриер до господин Дьо Гиш. Трябва да си разделим задълженията — добави Маликорн, — за да не се объркаме.
— Няма нищо по-просто — отвърна Монтале. — Три свежи интриги, ако се обработят както трябва, ще ни донесат поне по три любовни писма на ден.
— Какво говорите, скъпа — възкликна Маликорн, свивайки рамене. — Три писма! Това е типично за еснафските чувства. Мускетарят на стража и девойката в манастира си разменят по едно всеки ден през процепа в стената. В едно писмо се събира цялата поезия на тези бедни сърца. А у нас… Колко зле познавате дълбочината на кралските чувства!
— Хайде, свършвайте по-бързо — нетърпеливо го прекъсна Монтале. — Тук всеки момент ще дойде някой!
— Да свършвам? Та аз току-що започнах. Имам още три важни точки.
— Ти ще ме умориш с твоята фламандска флегматичност.