Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер

— Принцесо — меко отвърна графът, изваждайки шпагата си, — пронижете сърцето ми, но не ме измъчвайте!

По погледа, устремен към нея, пълен с любов, решимост и отчаяние, тя разбра че този спокоен човек ще забие шпагата в сърцето си, ако тя изрече само една дума още.

Измъкна оръжието от ръката му и притискайки се до него с пламенност, която би могла да мине за нежност, каза:

— Графе, пощадете ме! Вие виждате, че страдам, а у вас няма пито капка жалост!

Сълзи задавиха думите й. Виждайки принцесата да плаче, Дьо Гиш я вдигна на ръце и я отнесе до креслото. Тя се задушаваше.

— Защо — шепнеше той на колене, — защо не ми разкажете какво ви мъчи? Обичате ли някого? Кажете ми! Това ще ме убие, но преди това ще ви утеша! Ще облекча страданията ви!

— Нима толкова ме обичате?

— Да, принцесо, обичам ви! Тя му протегна двете си ръце.

— Аз действително обичам! — прошепна тя толкова тихо, че никой освен Дьо Гиш не би я чул.

— Краля ли?

Тя леко кимна с глава и усмивката й приличаше на онзи просвет между облаците, в който след буря сякаш се открива раят.

— Но в сърцето на знатната жена бушуват и други страсти. Любовта е поезия, но истинското чувство на благородното сърце е гордостта. Графе, аз съм родена на трон, горда съм и ревниво се отнасям към положението си. Защо кралят приближава до себе си недостойни?

— Отново! Защо отново оскърбявате бедната девойка, която ще стане жена на моя приятел?

— Нима сте толкова наивен да вярвате в това?

— Ако не вярвах — отвърна Дьо Гиш силно пребледнял, — Бражелон още утре би узнал всичко, стига да имах някакви основания да смятам, че Ла Валиер е забравила клетвата си. Впрочем не! Долно е да се издават женски тайни и да се смущава спокойствието на приятеля.

— Мислите ли — попита принцесата, като се смееше истерично, — че да не знаеш е щастие?

— Да, мисля.

— Докажете го! Докажете го! — заповяда му тя.

— Не е трудно да се докаже. Принцесо, целият двор говори, че кралят ви е обичал и вие сте му отвърнали с любов.

— Е? — тежко дишаше тя.

— Представете си, че Раул, моят приятел, се приближи до мен и ми каже: „Да, кралят обича принцесата, да, кралят е покорил сърцето на принцесата“, тогава аз бих го убил!

— Оттук следва — промълви принцесата с тон на упорита жена, която се чувства непристъпна, — че господин Дьо Бражелон трябва да ви представи доказателства за думите си.

— А докато съм в неведение, — отвърна с въздишка Дьо Гиш, — не бих се задълбавал и моето незнание би ми спасило живота.

— Нима до такава степен сте егоист и студен човек, че ще позволите младият човек да обича Ла Валиер както преди?

— Дотогава, докато не бъде доказана виновността на Ла Валиер.

— А гривните?

— Ах, принцесо, вие се надявахте, че кралят ще ви ги поднесе. Какво тогава щях да мисля аз?

Доводът беше неотразим. Принцесата бе победена. От този момент тя не можа да възвърне самочувствието си. Но тъй като душата й бе пълна с благородство, а умът й се отличаваше с острота, тя оцени цялата деликатност на Дьо Гиш.

Принцесата се досети, че Дьо Гиш подозира Ла Валиер, но желае да й даде време да размисли и за да не я погуби завинаги, се въздържа от решителни крачки и не събира по-точни сведения. С една дума, тя намери в сърцето на графа толкова истинско величие и толкова великодушие, че почувства как собственото й сърце се възпламенява от съприкосновението с такъв чист пламък.