Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Добре, че ми напомнихте, имам писмо за вас от господин Безмо! — каза Портос, като подаде на епископа познатото ни вече писмо.
Арамис поиска разрешение да го прочете, след което държанието му не предизвика у Д’Артанян никакво безпокойство, тъй като съдържанието му беше известно. Освен това Арамис се владееше толкова добре, че Д’Артанян му се възхити. След като прочете посланието, Арамис го сложи в джоба си с напълно спокоен вид.
— И така, драги капитане, вие казахте… — започна той.
— Казах — продължи мускетарят, — че направих служебно посещение на Безмо. И съвсем естествено беше да разговаряме за вас и вашите приятели. Трябва да отбележа, че Безмо се държа с мен съвсем студено. Когато си тръгнах, ме спря някакъв войник, който ме попита (сигурно ме е познал, въпреки цивилните дрехи): „Капитане, ще ми направите ли услуга да прочетете адреса на това писмо?“ Аз прочетох: „До господин Дьо Валон в. Сен-Манде при господин Фуке“. „Я виж! — помислих си аз. — Портос не се е върнал в Пиерфон или в Бел-Ил, както предполагах. Портос живее в Сен-Манде и сигурно е сам.“ След което се отправих натам.
— Много добре! — разсеяно кимна Арамис.
— Вие не сте ми разказвали това — забеляза с укор Портос.
— Нямах време, приятелю.
— Тогава вие доведохте Портос във Фонтенбло, така ли?
— При Планше.
— Планше живее във Фонтенбло? — изненада се Арамис.
— Да, до гробището! — неочаквано каза Портос.
— Как? До гробището? — попита с подозрение в гласа Арамис.
„Отлично — помисли си мускетарят, — сега е моментът.“
— Да, до гробището — потвърди Портос. — Планше е мъж на място и при него готвят отлично, но прозорците му гледат към гробището. Това действа угнетяващо. Ето, тази сутрин…
— Тази сутрин?… — попита Арамис, който ставаше все по-неспокоен.
Д’Артанян им обърна гръб и забарабани по стъклото на прозореца някакъв военен марш.
— Гледахме едно погребение — продължи Портос. — Много тъжно зрелище. Никога няма да живея в къща, откъдето постоянно се виждат мъртъвци… А на Д’Артанян това, изглежда, се хареса.
— Д’Артанян видя ли тази церемония?
— Не само че я видя, но я поглъщаше с очи.
Арамис трепна и се обърна към мускетаря, но той беше завързал оживен разговор с Дьо Сент-Енян. Арамис продължи да разпитва Портос. Изстискал целия сок от този огромен лимон, той го захвърли, приближи се до Д’Артанян, потупа го по рамото и каза:
— Приятелю мой, ние с вас няма да оставаме за вечеря с краля.
— Аз ще остана на вечеря.
— Можете ли да ми отделите десет минути?
— Дори двадесет. По-рано негово величество няма да седне на масата.
— Къде ще разговаряме?
— Ако искате тук на скамейката. Кралят тръгна, значи можем да седнем, в залата няма никой.
— Признайте си, приятелю — започна Арамис, — че вие внушихте на Портос известно недоверие към мен.
— Признавам си охотно, но не е това, в което ме подозирате. Виждайки, че Портос скучае до смърт, аз реших да го представя на краля и да направя за него и за вас онова, което вие никога няма да можете да направите.
— Какво именно?
— Да ви похваля в присъствието на краля.
— Благодаря ви. Много добре го направихте.
— Аз приближих към главата ви изплъзващата се вече кардиналска митра.
— Признавам си — продължи Арамис, усмихвайки се странно, — че вие несъмнено сте незаменим приятел.
— Значи сте съгласен, че моите действия са били в интерес на Портос?
— Знаете ли — каза Арамис, — ние трябва да си кажем цялата истина. Вие обичате ли ме както по-рано, драги Д’Артанян?
— Именно както по-рано — отвърна Д’Артанян, — без да се обвързва много с подобен отговор.
— В такъв случай ви благодаря и ви моля да говорим съвсем откровено — предложи Арамис. — Вашето идване в Бел-Ил беше заради краля, нали?
— Разбира се.
— Значи искахте да ни отнемете удоволствието да поднесем на краля укрепения Бел-Ил?
— Но, приятелю мой, за да ви отнема това удоволствие, би трябвало да знам предварително за вашите намерения.
— Когато дойдохте в Бел-Ил вие още не сте знаели?
— За вас — да! Но за Портос… Как да се досетя, че е станал инженер, способен да строи укрепления като Полибий или Архимед? Един латински писател е казал: „Оратор се става, а поетите се раждат.“ Но той не е казал: „Важното е да се родиш Портос, пък инженер можеш да станеш!“
— Вие винаги сте се отличавали с очарователно остроумие — студено се усмихна Арамис. — Но да минем нататък. След като узнахте нашата тайна, вие побързахте да я съобщите на краля?
— Побързах, уважаеми, тъй като видях, че вие също бързате. Когато човек, тежък двеста петдесет и осем фунта като Портос, препуска бясно с пощенски коне, когато прелатът, болен от подагра, лети като вятър, у мен възникват подозрения, че двама мои приятели не искат да ме предупредят, че те искат да скрият от мен нещо много важно. Тогава аз също препускам… доколкото ми позволяват възможностите и отсъствието на подагра.