Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер

— Да, до гробището — потвърди Портос. — Планше е мъж на място и при него готвят отлично, но прозорците му гледат към гробището. Това действа угнетяващо. Ето, тази сутрин…

— Тази сутрин?… — попита Арамис, който ставаше все по-неспокоен.

Д’Артанян им обърна гръб и забарабани по стъклото на прозореца някакъв военен марш.

— Гледахме едно погребение — продължи Портос. — Много тъжно зрелище. Никога няма да живея в къща, откъдето постоянно се виждат мъртъвци… А на Д’Артанян това, изглежда, се хареса.

— Д’Артанян видя ли тази церемония?

— Не само че я видя, но я поглъщаше с очи.

Арамис трепна и се обърна към мускетаря, но той беше завързал оживен разговор с Дьо Сент-Енян. Арамис продължи да разпитва Портос. Изстискал целия сок от този огромен лимон, той го захвърли, приближи се до Д’Артанян, потупа го по рамото и каза:

— Приятелю мой, ние с вас няма да оставаме за вечеря с краля.

— Аз ще остана на вечеря.

— Можете ли да ми отделите десет минути?

— Дори двадесет. По-рано негово величество няма да седне на масата.

— Къде ще разговаряме?

— Ако искате тук на скамейката. Кралят тръгна, значи можем да седнем, в залата няма никой.

— Признайте си, приятелю — започна Арамис, — че вие внушихте на Портос известно недоверие към мен.

— Признавам си охотно, но не е това, в което ме подозирате. Виждайки, че Портос скучае до смърт, аз реших да го представя на краля и да направя за него и за вас онова, което вие никога няма да можете да направите.

— Какво именно?

— Да ви похваля в присъствието на краля.

— Благодаря ви. Много добре го направихте.

— Аз приближих към главата ви изплъзващата се вече кардиналска митра.

— Признавам си — продължи Арамис, усмихвайки се странно, — че вие несъмнено сте незаменим приятел.

— Значи сте съгласен, че моите действия са били в интерес на Портос?

— Знаете ли — каза Арамис, — ние трябва да си кажем цялата истина. Вие обичате ли ме както по-рано, драги Д’Артанян?

— Именно както по-рано — отвърна Д’Артанян, — без да се обвързва много с подобен отговор.

— В такъв случай ви благодаря и ви моля да говорим съвсем откровено — предложи Арамис. — Вашето идване в Бел-Ил беше заради краля, нали?

— Разбира се.

— Значи искахте да ни отнемете удоволствието да поднесем на краля укрепения Бел-Ил?

— Но, приятелю мой, за да ви отнема това удоволствие, би трябвало да знам предварително за вашите намерения.

— Когато дойдохте в Бел-Ил вие още не сте знаели?

— За вас — да! Но за Портос… Как да се досетя, че е станал инженер, способен да строи укрепления като Полибий или Архимед? Един латински писател е казал: „Оратор се става, а поетите се раждат.“ Но той не е казал: „Важното е да се родиш Портос, пък инженер можеш да станеш!“

— Вие винаги сте се отличавали с очарователно остроумие — студено се усмихна Арамис. — Но да минем нататък. След като узнахте нашата тайна, вие побързахте да я съобщите на краля?

— Побързах, уважаеми, тъй като видях, че вие също бързате. Когато човек, тежък двеста петдесет и осем фунта като Портос, препуска бясно с пощенски коне, когато прелатът, болен от подагра, лети като вятър, у мен възникват подозрения, че двама мои приятели не искат да ме предупредят, че те искат да скрият от мен нещо много важно. Тогава аз също препускам… доколкото ми позволяват възможностите и отсъствието на подагра.