Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
5.
Докато Лизи караше към Обърн, се позамисли. Спомни си как Олстън я гледаше, докато разговаряха на алеята. Отдавна мъж не й беше казвал с поглед: „Скъпа, неотразима си.“ Макар че приличаше на клоун, й бе провървяло. Невероятно. Просто невероятно.
— Разкрасяване с юмруците на Дули — изрече тя и прихна. — Може да пусна такава реклама по някоя кабеларка.
Вкусът в устата й беше възхитително сладък. Щеше да се изненада, ако някога й се допушеше отново. Можеше и това да пусне по кабеларката.
6.
В един без двайсет Лизи спря пред „Грийнлон“. Не очакваше да види колата на Дарла и все пак въздъхна облекчено, щом се увери, че нито една от десетината коли на паркинга не й е позната. Предпочиташе Дарла и Канти да са колкото се може по-далеч оттук, далеч от опасния побъркан Джим Дули. Спомняше си как помагаше на господин Силвър да сортира картофи, когато беше малка (дванайсет или тринайсетгодишна — значи не чак толкова малка) и как той винаги я предупреждаваше да носи панталони и да навива ръкавите си, когато се навърта около сортировъчната машина под задния навес. „Ако попаднеш в това нещо, момиче, то ще смели дрехите ти на кайма“ — казваше той и Лизи вземаше думите му насериозно, защото разбираше, че старият Макс Силвър не говори за пораженията, които огромната сортировачка щеше да нанесе на дрехите й, а на нея самата. Аманда вече беше замесена — неволно участваше в тази история още от деня, когато посети Лизи, която неохотно се беше заела с разчистването на кабинета на Скот. Лизи приемаше този факт. Обаче Дарла и Канти щяха да създадат излишни усложнения. Ако Господ беше добър, Той до късно — например до полунощ — щеше да задържи сестрите й в „Сноу Скуол“, където те щяха да си похапват специалитет от омари, поливайки го с бяло вино.
Преди да слезе от колата, Лизи съвсем леко докосна лявата си гърда в очакване болката да я прониже с блестящото си копие, но усети само леко пулсиране. „Невероятно — помисли си, — на пипане е като отколешно натъртване. Ако ти хрумне да се усъмниш в реалността на Бумна луна, Лизи, спомни си какво стори Дули с гърдата ти преди няма и пет часа и какво докосваш сега.“
Заключи колата и се огледа за миг, опитвайки се да запамети всичко наоколо. Нямаше логично обяснение за постъпката си, нямаше да го открие, колкото и да мислеше. Беше поредната проява на онова, което се нарича „поетапност“ и може да се оприличи на приготвянето на хляб по рецепта от готварска книга за пръв път.
Прясната маркировка на паркинга й напомни за един друг паркинг, където съпругът й беше паднал преди осемнайсет години. Ясно чуваше професор Роджър Дашмиел, дребният южняшки фуклъо, да казва с призрачния си глас: „Ше проожим след оонси паакинк към Нелсън Хол, къето, слава богу, има климатик.“ Нелсън Хол беше другаде, Нелсън Хол беше в Страната на миналото — също като човека, който беше отишъл там да направи първата копка за строежа на библиотека „Шипман“.
Над грижливо подкастрения жив плет не се извисяваше зданието на факултета по английска литература, а модерна лудница от двайсет и първи век — прекрасна постройка от тухли и стъкло, чисто и окъпано в светлина място, където Скот навярно щеше да свърши, ако нещо — някаква спора, която докторите от Боулинг Грийн в крайна сметка бяха кръстили „пневмония“ (никой нормален лекар нямаше да пише „причина за смъртта неизвестна“ в смъртния акт на човек, чиято кончина щеше да бъде отразена на първа страница на „Ню Йорк Таймс“), не го беше довършила.
От отсамната страна на живия плет се издигаше дъб — Лизи беше паркирала беемвето под сянката му, въпреки че на запад — Да! — се кълбяха черни облаци. Сигурно Олстън имаше право за гръмотевичната буря. Дървото би свършило добра работа като ориентир, но по протежение на целия плет бяха засадени дъбове, които изглеждаха еднакви. Е, не беше толкова загубена, че да не може да открие колата и без ориентир.
Понечи да тръгне по пътеката към централния вход, но нещо в нея — някакво гласче, което не звучеше като един от гласовете, с които разговаряше мислено — не й даваше мира и настояваше тя внимателно да огледа колата. Зачуди се дали нещо не й подсказва да премести автомобила другаде, но ако беше така, нещото не се изразяваше много ясно. Все пак го послуша. Баща й все повтаряше, че отправяш ли се на дълъг път, първо трябва да огледаш автомобила я за износени гуми, я за счупен мигач и прочие. Само че сега не знаеше какво търси.
„Може би отлагам срещата с нея. Може би това е всичко.“