Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Ако ме чуваш, стисни ръцете ми — прошепна. Стисни ги, колкото сила имаш.
Секундите отминаваха, Лизи чакаше. Надеждата почти я беше напуснала, когато пръстите на Аманда съвсем леко се свиха около нейните. Може би това бе само мускулен спазъм. Може би само й се беше сторило. Отхвърли и двете възможности. Беше сигурна, че някъде много далеч Аманда чува как сестра й я вика. Чува как я вика да се върне.
— Добре. — Сърцето на Лизи сякаш щеше да изскочи от гърдите й. — Добре. Това е начало. Ще те взема оттук, Аманда. Ще те заведа у дома и ти ще ми помогнеш. Чу ли? Трябва да ми помогнеш.
Затвори очи и по-силно стисна ръцете на сестра си. Не се интересуваше, че може би й причинява болка. Нека Аманда се оплаква по-късно, когато може да говори. Ако може да говори. „В началото бе словото“ — казваше Скот.
Лизи призова цялата си воля, за да извика в съзнанието езерото. Представи си каменистата долина, брега, покрит с белезникав пясък и врязващ се като стрела във водата, представи си процепа в скалата и тясната пътечка към гробището. Представи си кристалночистата вода и хилядите слънчеви лъчи, които се пречупваха в повърхността й, насили се да си мисли, че там е ден, защото се бе наситила на Бумна луна посред нощ, много благодаря.
„Сега!“ — помисли си, и зачака въздухът да се завихри, и звуците на „Грийнлон“ да заглъхнат. За миг й се стори, че шумовете наистина затихнаха; после реши, че това е било само игра на въображението. Отвори очи и видя, че пак се намира във вътрешния двор и чашите си стоят върху кръглата масичка. Аманда още беше в кататоничен ступор — восъчна фигура с тъмнозелена пижама, закопчаваща се с велкро, защото копчетата можеха да бъдат погълнати. Аманда със зелена панделка в косите и океани в очите.
За миг Лизи бе пронизана от ужасяваща мисъл. Може би тя беше лудата и си беше измислила всичко — освен Джим Дули, разбира се. Нещастни фамилии като семейство Ландън имаше само в романите на В. С. Андрюс, а места като Бумна Луна — само в детските фантазии. Беше омъжена за писател, той умря — точка по въпроса. Веднъж го спаси, но когато осем години по-късно Скот се разболя в Кентъки, тя се оказа безсилна: все пак не можеш да смачкаш микроб с лопатка, нали?
Отпусна хватката си около ръцете на Аманда и пак я затегна. Всяка частица от силното й сърце и мощната й воля крещяха в протест: „Не! Беше реалност! Бумна луна е реалност! Бях там през 1979, преди да се оженим, върнах се отново през 1996, за да го намеря, когато някой трябваше да го намери, да го върна у дома, когато някой трябваше да го върне у дома, и тази сутрин пак бях там. Ако ме обземат съмнения, ще сравня болката в гърдата си след «намесата» на Джим Дули, и онова, което чувствам сега. Не мога да се прехвърля в Бумна луна, защото…“
— Одеялото — прошепна. — Той каза, че одеялото ни задържа там като котва. Ти тук ли ни задържаш, Манда? Страхът и упорството ти? Те ли ме задържат тук?
Аманда не отговори. Лизи обаче беше убедена, че е уцелила в десятката. Аманда искаше Лизи да я върне от онзи друг свят, но нещо в нея се съпротивляваше. На нещото му беше дошло до гуша от мръсния свят с мръсните му проблеми. Тази отвратена Аманда би се задоволила да се храни през тръбичка, да ака в памперси и да прекарва топлите следобеди в малкия вътрешен двор, облечена в пижама без копчета, загледана в моравата и играчите на крокет. В какво всъщност се взираше?
В езерото.
Езерото сутрин, езерото следобед, езерото по залез слънце, езерото, окъпано в блясъка на звездите и лунната светлина, с облачета пара, издигащи се от повърхността му като сънища, от които няма спомен.
Лизи осъзна, че вкусът й е все така сладък, и си каза: „Защото пих от езерото. Наградата ми. Питието ми. Две глътки. Една за мен и една за…“
— И една за теб — промълви. Следващата стъпка се открояваше с толкова невероятна яснота, че Лизи се учуди как е могла да пропилее толкова много време. Без да пуска ръцете на Аманда, тя се наведе така, че да е лице в лице със сестра си. Аманда продължаваше да се взира в една точка. Чак когато Лизи плъзна ръце до лактите на сестра си, приклещи я здраво, за да не мърда, и притисна устни до нейните, очите на Аманда се разшириха — най-сетне реагира и опита да се отскубне, но бе прекалено късно. Устата на Лизи преливаше от сладостта на втората глътка от езерото. Тя разтвори с език устните на Аманда и усети как течността премина в сестра й. В този момент видя езерото с яснота, пред която предишните й опити бледнееха. Долови уханието на червен жасмин и бугенвилии, примесено със силния, причудливо печален аромат на маслини. Знаеше, че през деня дърветата на Хълма на обичаните изпускат този аромат. Усети паренето на утъпкания пясък под нозете си, под босите си нозе, защото маратонките й не бяха останали в „Грийнлон“. Беше успяла, беше преминала, беше…