Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Едно може да се каже за седенето в килия без нищо друго за правене, освен да пазиш притежанията си и да потискаш глада си — това ти дава време. Време да мислиш, време да планираш. Явно, за да разкрием лъжата в тази глупост, с която Кара беше забаламосала Хенан, или може би да докажем верността ѝ, се нуждаехме от човек с ключ. Единственият такъв, който имаше вероятност да дойде в недрата на затвора, беше нашият приятел Раско. Така че трябваше само сянката от ключа на Раско да падне върху руната — и шанс за това щяхме да имаме при следващото отключване на килията.
Раско нямаше да се върне, докато не му се прииска да продаде на длъжниците храна и вода, вероятно след около дванайсет часа. Облегнах се на стената и подканих Хенан да ми разкаже как точно Снори е успял да вкара всички в затвора.
— И как, по дяволите, ги намери?
И Хенан ми разказа. Провизиите, които взел от Римската палата, свършили след два дни. Гладен и уморен, той успял да си намери превоз при възрастна двойка, която отивала на гости на роднини в Хемеро. Двамата старци сякаш били натоварили в каруцата всичките си земни притежания, но намерили място върху купчината за момчето. Хенан, от своя страна, трябвало да носи вода, да събира съчки, да води конете на паша и да върши най-различна домакинска работа. На мен ми звучеше, сякаш старците са се смилили над странно бледото бездомниче. Както и да е, тази сделка го отвела благополучно на десет мили от флорентинската граница.
Хенан прекосил невидимата линия между двете кралства по черни пътеки, на място без никакви стражи, които да го върнат. Пристигнал в Умбертиде изгорял от слънцето и гладен, след като бил изял и последната храна, дадена му на изпроводяк от възрастните му благодетели. Влизането в града било истинско приключение с канализации и катерене, защото Умбертиде си имаше достатъчно улични хлапаци и без войниците на портите да пускат още.
Едва когато Хенан почти бе привършил разказа си за влизането в Умбертиде, осъзнах какъв е истинският проблем. Разбирането ме връхлетя във вид на ледено свиване в стомаха и внезапна неохота да задавам въпросите, които се нуждаеха от отговори.
Изстисках насила думите от себе си.
— Преди колко време те хванаха?
Хенан се намръщи в светлината на свещта.
— Не знам. Тук долу всичко изглежда като вечност и няма дни.
— Предположи.
— Два-три дена преди да дойдеш?
Чувството на премала се превърна в нещо по-свирепо, сякаш някаква гигантска ръка се опитваше да ме издърпа през пода на килията. Мислех, че е прекарал в затвора цялото време, откакто съм в Умбертиде.
— Но ти си толкова мършав…
— Живея от отпадъци и спя на улицата от… седмици. Снори не дойде по пътя. Поне не отначало. Хванали лодка надолу по реката…
— Селийн? — Хитрите копелдаци. Не вярваха, че ще си мълча за ключа, и знаеха, че Червената кралица ще ги подгони. Затова бяха направили каквото правят северняците. Бяха тръгнали по вода.
— Да, а после наели някакъв търговец да ги превози покрай брега с кораба си. Само че имали проблеми и им отнело дълго време. Слезли в някакво пристанище на флорентинския бряг и оттам вървели пеш до Умбертиде. Видях ги да влизат през Портите на ехото. Спях там наблизо, на един покрив.
— Значи си се срещнал с тях и…
— След няколко часа ни заловиха войниците.
— Войници ли?
— Ами, във всеки случай бяха мъже с униформа, с мечове.
— Какво бяхте направили?
— Нищо. Кара ни нае стая, отидохме в една кръчма и Снори ми взе нещо за ядене. Говореха как ще намерят Келем, като стигнат до мините му — Кара каза, че не били далеч. И тогава влязоха войниците. Снори повали няколко и се барикадирахме в стаята. Точно тогава Кара го убеди да ѝ позволи да скрие ключа. Снори каза… — Хенан се намръщи пак, като че ли се опитваше да си спомни точните думи. — „Скрий го при момчето. То се нуждае от нещо, което да им даде.“
— Мамка му. — Не беше хубаво. Хич не беше хубаво.
— Какво? Какво лошо има? — попита Хенан, все едно вече нямаше достатъчно лоши неща, за да проклинам всеки път, като си отворя устата.
— Щом са искали ключа, скоро ще дойдат тук.
Хенан ме засипа с въпроси, но както никога, не можех да измисля никаква правдоподобна лъжа, а истината беше прекалено грозна за споделяне. Когато си мислех, че Златната къща е държала Снори със седмици, без да дойде в затвора за длъжници, за да разпита другите си пленници, нещата ми се струваха по-малко спешни. Щом са чакали три седмици, имаше вероятност да изчакат още една и още една. Собствените ми въпроси кръжаха в черепа ми, преследвани от неудобни отговори. Защо ще залавят Снори, ако не заради ключа? Какво може да е по-опасно в град, осеян със заключени хранилища, от ключ, който отваря всичко? Защо Снори ще даде ключа на едно дете? Защото трябваше да е сигурен, че като дойдат да разпитват детето, Хенан ще има какво да им даде, а не да бъде измъчван за информация, с която не разполага. А най-големият въпрос беше колко дълго — колко дълго ще издържат северняците, след като банкерите престанат да питат любезно и извадят нажежените железа? Аз лично бих избълвал всяка тайна, която някога съм знаел, още преди да минат етапа на грубите думи. Те ги държаха от три дни. Ако задаваха въпроси по трудния начин, никой не би могъл да издържи много повече от това, дори и Снори.