Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
— ХЪРМАЯНИ! — ревна Рон и започна да се гърчи и да се дърпа, за да се отскубне от въжетата, с които всички бяха завързани, а Хари залитна. — ХЪРМАЯНИ!
— Тихо! — спря го Хари. — Млъкни, Рон, трябва да измислим как…
— ХЪРМАЯНИ! ХЪРМАЯНИ!
— Трябва да решим какво да правим, стига си крещял… трябва да махнем въжетата…
— Хари! — прошепна някой в тъмното. — Рон! Вие ли сте?
Рон престана да вика. Съвсем наблизо се чу как някой се движи, после Хари видя сянка, която се приближи.
— Хари! Рон!
— Луна?
— Да, аз съм. О, не, не исках да ви заловят!
— Можеш ли да ни помогнеш да махнем въжетата? — попита Хари.
— О, да, надявам се… тук има един стар пирон, използваме го, ако трябва да счупим нещо… чакай малко…
Горе Хърмаяни изпищя отново, чуха как Белатрикс й крещи, но не успяха да разберат какво, защото Рон пак се развика:
— ХЪРМАЯНИ, ХЪРМАЯНИ!
— Господин Оливандър! — тихо каза Луна. — У вас ли е пиронът, господин Оливандър? Ако се помръднете малко… струва ми се, че беше при каната с водата… — Тя се върна след секунди. — Само не мърдайте.
Хари усети как Луна забива пирона в грубите нишки на въжето, за да разхлаби възлите. Отгоре екна гласът на Белатрикс.
— Пак ще те попитам! Откъде взехте меча? Откъде?
— Намерихме го… намерихме го… МОЛЯ ВИ!
Хърмаяни изпищя отново, Рон се задърпа още по-силно и ръждивият пирон се плъзна към китката на Хари.
— Много те моля, Рон, не мърдай — прошепна Луна. — Не виждам какво правя…
— В джоба ми! — викна Рон. — В джоба ми има загасител и той е пълен със светлина!
След няколко мига се чу щракване: светещите клъбца, които загасителят беше изсмукал от лампите в палатката, политнаха към тавана и понеже не можаха да се слеят с източника си, увиснаха там като мънички слънца, залели подземието със светлина. Хари видя Луна, върху чието бледо изпито лице сякаш бяха останали само очите, и застиналата фигура на майстора на магически пръчки Оливандър, свил се на пода в ъгъла. Извърна се и зърна и другите им съкилийници: Дийн и таласъма Грипкук, който всеки момент щеше да припадне и се крепеше само защото беше завързан с въжетата за човеците.
— О, така е много по-лесно, благодаря ти, Рон — каза Луна и отново се зае да ги развързва. — Здравей, Дийн!
Отгоре долетя гласът на Белатрикс.
— Лъжеш, мръсна мътнорода, и аз го знам! Била си вътре в трезора ми в „Гринготс“. Казвай истината, казвай я!
Поредният ужасен писък…
— ХЪРМАЯНИ!
— Какво друго сте взели? Какво друго сте задигнали? Казвай истината, иначе ще те накълцам с ей тази кама и хич няма да му мисля.
— Готово!
Хари усети как въжетата падат и докато си разтъркваше китките, се обърна и видя, че Рон тича из подземието, извърнат към тавана, и търси дупка, откъдето да излезе. С окървавено и насинено лице Дийн благодари на Луна и продължи да стои и да трепери, докато Грипкук се строполи с изнемощял объркан вид на пода в подземието — по мургавото му лице се червенееха няколко следи от удари.
Рон пък се опитваше да се магипортира без пръчка.
— Оттук няма как да излезеш, Рон — обясни Луна, докато гледаше безплодните му опити. — Подземието е направено така, че да не можеш да избягаш. В началото и аз пробвах. Господин Оливандър е тук отдавна и е опитвал какво ли не.
Хърмаяни се разпищя отново: звукът проряза Хари като физическа болка. Почти без да забелязва паренето в белега върху челото си, той също затича из подземието и заопипва стените, без да знае защо — дълбоко в себе си беше наясно, че няма смисъл.
— Какво още взехте, какво? ОТГОВОРИ! КРУЦИО!
Писъците на Хърмаяни отекнаха в стените горе, Рон беше на път да се разплаче, докато блъскаше с юмруци по стените, а в пълното си отчаяние Хари смъкна от врата си кесийката на Хагрид и зарови вътре. Извади снича от Дъмбълдор и го разтръска с неясна надежда — не се случи нищо. Размаха двете половини на счупената фениксова пръчка, но те бяха безжизнени, парчето огледало проблесна и падна на пода, а Хари видя как засиява най-ясното синьо…
От огледалото го гледаше окото на Дъмбълдор.
— Помогнете ни! — извика му той в безумното си отчаяние. — В подземието на Малфой сме, помогнете ни!
Окото примига и изчезна.
Хари дори не беше сигурен, че наистина е било там. Наклони парчето огледало на едната страна, после на другата, но не видя в него да се отразява друго, освен стените и таванът на тяхната тъмница, горе Хърмаяни пищеше, а Рон до него крещеше: