Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Имаше и още нещо. Беше пила от езерото и по някакъв първичен начин това й бе придало сили. Може би не за дълго, но важното беше, че частица от тази сила — от тази божествена лудост — беше запечатана на телефонния секретар и ако Дули позвънеше, щеше да го усети и да реагира.
4.
Клетъчният й телефон още беше в беемвето, само че сега батерията му беше заредена. Лизи се замисли дали да не се върне в кабинета, за да презапише съобщението, като добави номера на мобилния телефон, но осъзна, че не го помни. „Толкова рядко си звъня, скъпа“ — мина й през ума и истеричният смях отново разсече въздуха като камшик.
Потегли бавно с колата, надявайки се да види полицай Олстън. Зърна го в края на алеята. Изглеждаше още по-грамаден и от него също се излъчваше първична сила. Лизи слезе от беемвето и му отдаде чест. Когато зърна лицето й, той не побягна с писъци и не повика подкрепление по радиовръзката, само се усмихна и отвърна на поздрава й.
Хрумнало й беше да съчини някаква история, ако завари дежурен полицай, нещо от рода, че Зак Маккул й се е обадил по телефона, за да каже, че е решил да си разкара мършавия задник в пършивата си дупка в Западна Вирджиния и да остави на мира вдовичката на писателчето, изръсвайки някаква шега за твърде много янкита-ченгета наоколо. Лизи щеше да я разкаже без акцента на Дули, разбира се, и като нищо щеше да е доста убедителна, особено в сегашното си състояние на осенена от божията благодат. В крайна сметка обаче реши, че подобна история може да окаже обратен ефект върху шерифа и хората му. Щяха да си помислят, че Джим Дули се опитва да приспи бдителността им, и да засилят охранителните мерки. Не, по-добре беше да не преиграва. Щом Дули веднъж я беше открил, значи можеше да я открие втори път. Пипнеше ли го полицията, проблемът й щеше да се реши… въпреки че предпочиташе друго разрешение, което не включваше залавянето на Джим Дули. При всички случаи не искаше да лъже Олстън или Бьокман повече от необходимото. Бяха ченгета, стараеха се да я защитят и на всичкото отгоре бяха готини пичове.
— Как сте, госпожо Ландън?
— Отлично. Да ви предупредя, че отивам в Обърн. Сестра ми е в тамошната болница.
— Много лошо. Окръжната или „Кингдъм“?
— „Грийнлон“.
Лизи не беше сигурна дали Олстън е чувал за онази болница, но леката му гримаса й подсказа, че мястото му е известно.
— Много лошо… — повтори той. — Но поне денят е прекрасен за разходка с кола. Само гледайте да се приберете по-рано. По радиото казаха, че може да се разразят гръмотевични бури, особено тук, на запад.
Лизи се огледа наоколо и се усмихна: на летния ден, който (засега) наистина беше разкошен, и на полицай Олстън.
— Ще гледам да се върна дотогава. Благодаря за предупреждението.
— Няма защо. Абе, носът ви нещо ми се вижда подут. Да не ви е ухапало нещо?
— Комари. Ухапали са ме и над устната. Виждате ли?
Олстън се взря в устата й, пострадала от шамарите на Джим Дули, и поклати глава.
— Не. Нищо не виждам.
— Значи бенадрилът действа, което е хубаво, само да не ми се доспи, докато карам.
— Ако това се случи, отбийте и спрете, окей? Бъдете разумна.
— Добре, татко — отвърна Лизи.
Олстън се разсмя и се поизчерви.
— Между другото, госпожо Ландън…
— Лизи.
— Да, мадам. Лизи. Обади се Анди и моли да се отбиете в участъка, когато ви е удобно, и да подадете оплакване. Нали разбирате, да подпишете нещо за протокола. Ще ни съдействате ли?
— Да, ще се опитам да намина на връщане от Обърн.
— Добре, госпожо Лан… Лизи, ще ви издам една малка тайна. И двете ни секретарки си тръгват рано, когато прогнозата е за пороен дъжд. Живеят отвъд Мотън Уей, а на шосето дотам малко му трябва, за да плувне във вода. Дренажната система е скапана.
— Ще видим. — Лизи сви рамене и преднамерено погледна часовника си. — Боже, закъснявам! Трябва да тръгвам. Полицай Олстън, използвайте тоалетната, ако се наложи. Ключът…
— Джоуи. Викайте ми Джо.
— Добре, Джо — Лизи вдигна палец. — Ключът от задната врата е някъде под стъпалата на верандата. Бръкни отдолу и ще го напипаш.
— Че как, аз съм опитен следовател — съвсем сериозно отвърна той.
Лизи избухна в смях и вдигна ръка за довиждане. Помощник-шерифът се ухили и разпери десница, застанал до пощенската кутия, в която Лизи беше открила мъртвата котка на семейство Галоуей.