Небесният огън

— И все пак, макар кайриенците да са погълнати от своята Игра на Домове — говореше Моарейн до рамото му, — те ще те последват, щом разберат, че си силен. Бъди твърд с тях, но бих те посъветвала също така да бъдеш и справедлив. Владетел, който носи справедливост…

Той се помъчи да не й обръща внимание, както и на останалите ездачи и на скърцането и трополенето от фургоните на Кадийр, тътрещи се с усилие отзад. Начупените клисури и дефилета на Пустошта вече бяха зад тях, но тези стръмни и скалисти хълмове, не по-малко голи и безплодни, не бяха по-добри за фургоните. Никой не беше преминавал по този път от повече от двадесет години.

Моарейн му говореше все така от изгрев до залез, когато й позволеше. Лекциите й можеха да се отнасят за дребни неща — подробности по дворцовия етикет, да речем, в Кайриен, Салдеа или някъде другаде — или за по-съществени: за политическото влияние на Белите плащове или за влиянието на търговията върху решенията на владетелите за водене на война. Изглежда, бе решила да го образова като благородник, какъвто трябваше да бъде, преди да стигнат отвъдните склонове на планините. Изненадващо беше колко често онова, което му говореше, съвпадаше с нравите и поведението, които в Емондово поле щяха да бъдат наречени просто проява на здрав разум, и колко често — не.

От време на време му излизаше с твърдения, които го изумяваха — например, че не трябвало да се доверява на нито една жена от Кулата, освен на нея, на Егвийн, Елейн и Нинив, или новината, че Елайда сега е станала Амирлински трон. Въпреки клетвата си, че ще му се подчинява, тя не желаеше да му каже откъде знае това. Отговаряше му, че трябвало друга да му го каже, ако реши. Че тайната не била нейна и не можела да си позволи да злоупотреби с нея. Той подозираше, че е някоя от сънебродниците Мъдри, но те го гледаха право в очите и не му казваха нито „аха“, нито „тц“. Искаше му се да намери начин да ги накара и те да положат клетвата на Моарейн. Те непрекъснато се месеха в отношенията му с вождовете, сякаш държаха да минава през тях преди да се обърне към вождовете.

Точно в този момент не му се искаше да мисли нито за Елайда, нито за Мъдрите, нито да слуша Моарейн. Това, което му се искаше да направи, бе да оглежда внимателно прохода, точещ се пред колоната — дълбок начупен зев сред планините, сякаш затъпялото острие на нечия гигантска брадва беше млатило многократно скалите, без да успее да ги разсече съвсем. Още няколко минути усилена езда и щяха да навлязат в него.

От едната страна на устието на прохода имаше стръмна канара, огладена на ширина от над сто крачки и върху огладеното беше изсечен износен от вятъра барелеф на змия, увила се около тояга, над сто разтега висока. Паметник или знак на някой велик владетел, този релеф със сигурност датираше от някоя отдавна забравена държава, още преди Артур Ястребовото крило, навярно дори преди Тролокските войни. Той беше виждал и преди останки от отдавна изгубени и заличени от човешката памет държави. Често дори Моарейн не знаеше какъв е източникът им.