Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Преди да е успяла да отвори уста, Таланвор проговори:
— Трябва да намерим Гарет Брин. Настроенията против вас сред влиятелните фамилии са твърде силни, кралице моя, но ако ви последва Брин, те отново ще ви се врекат, най-малкото защото знаят, че той е способен да спечели всяка битка.
Тя стисна с усилие зъби, за да премълчи моменталния си отказ. Брин беше изменник. Но също така беше един от най-добрите й все още живи пълководци. Присъствието му щеше да е убедителен аргумент, когато се наложеше да убеди Пеливар и останалите да забравят, че ги е пратила в изгнаничество. Много добре. Брин несъмнено щеше да подскочи от радост при възможността отново да бъде назначен за капитан-генерал на гвардията на кралицата. А ако не, тя щеше да се справи достатъчно добре и без негова помощ.
Когато слънцето докосна хоризонта, вече се намираха на пет мили извън Кемлин, на път към Корски извори.
Нощта беше времето, в което Падан Фейн се чувстваше най-добре. Докато стъпваше тихо по застланите с меки пътеки коридори на Бялата кула, му се струваше, че външният мрак го загръща, за да го скрие от враговете му, въпреки многобройните светилници, позлатени и с бронзови огледала, които осветяваха пътя му. Но знаеше добре, че това чувство е измамно — враговете му бяха много и навсякъде. Точно в този миг, както винаги, когато беше буден, той усещаше Ранд ал-Тор. Не точно къде е, но че е жив, някъде. Все още жив. Дар беше това, получен в Шайол Гул, в Ямата на ориста — усещането за ал-Тор.
Умът му се мъчеше да се отскубне от спомените за онова, което му бе причинено в Ямата. Там той бе разнищен и пресътворен. Но по-късно, в Аридол, се беше преродил. Беше се преродил, за да помете стари и нови врагове.
И още нещо усещаше, докато се прокрадваше през безлюдните нощни коридори на Кулата — близостта на нещо, което си беше негово, но което му бе отнето. Още по-неудържим копнеж го повлече в този момент от жаждата да причини смъртта на ал-Тор или да разруши Кулата, или дори да отмъсти на древния си враг. Неистов глад да възвърне целостта си.
Тежката дървена врата беше с дебели панти и железен обков, и с черна желязна ключалка, голяма колкото човешка глава. Малко врати в Кулата изобщо биваха заключвани — кой би посмял да извърши грабеж при толкова Айез Седай наоколо? — но все пак Кулата смяташе някои неща за прекалено опасни, за да останат достъпни за всеки. Най-опасното от всички тези неща държаха зад тази врата, пазено от тази масивна ключалка.
С тих кикот той измъкна от джоба на палтото си две тънки извити метални пръчици, пъхна ги в дупката на ключалката, завъртя ги и натисна. С тихо изщракване резето се издърпа. За миг той се опря на вратата и се засмя хрипливо. Ключалка! Пълно с Айез Седай наоколо, а я пазеха с проста желязна ключалка. Дори слугите и новачките трябваше да са приключили с шетните си по това време на нощта, но все пак някой можеше все още да е буден, можеше случайно да мине насам. Неудържим прилив на кикот продължаваше да го разтърсва, докато прибираше шперцовете в джоба си, след което извади дебела восъчна свещ и запали фитила й от близкия светилник.
Вдигна високо свещта, притвори вратата след себе си и се огледа. По стените бяха окачени рафтове, отрупани с кутии, и вградени сандъци с различни размери и форма, със статуетки по тях — от кост или от някаква по-тъмна материя, изделия от метал, стъкло и кристал, които искряха под светлината на свещта. Нищо не изглеждаше опасно за него. Прах беше покрил всичко — дори Айез Седай рядко идваха тук, а други изобщо не се допускаха да влизат. Това, което той търсеше, го привлече само̀.
Тъмна метална кутия върху една лавица, висока до кръста. Той я отвори и пред очите му се откриха оловни стени, по два пръста дебели, с място колкото за малка извита кама в златна кания, с голям рубин, вграден на върха на дръжката й. Но нито златото, нито рубинът, проблясващ с цвета на кръв, го интересуваха. С треперещи ръце той покапа малко восък, за да закрепи свещта до кутията, и грабна камата.
И още щом я докосна, изпъшка и се изпъна премалял. Отново беше цял, в едно с онова, което го бе обвързвало от незапомнени времена, в едно с онова, което наистина му беше вдъхнало живот.
Железните панти изскърцаха и той се обърна към вратата, с извадена от ножницата кама. Русата млада жена, открехнала вратата, успя само да зяпне и да се опита да отскочи назад, преди той да я резне по бузата. Той я стисна за ръката и я издърпа покрай себе си в склада. Провря глава и огледа коридора в двете посоки. Беше пусто.