Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Високо от другата страна, толкова високо, че той дори не беше сигурен дали наистина вижда това, което му се струваше, точно под самата снежна линия, се издигаше нещо още по-странно. Нещо, в сравнение с което другият паметник отпреди хиляди години изглеждаше съвсем незабележителен. Бета готов да се закълне, че вижда останки от разрушени сгради, блестящи в сиво, на фона на по-тъмния скалист склон, и още по-странно — нещо, което наподобяваше на пристанище, от същия строителен материал, сякаш за кораби, и килнат надолу по склона. Ако не беше плод на въображението му, това трябваше да е отпреди Разрушението. Ликът на света през всичките тези години се бе променил до неузнаваемост. Преди това като нищо можеше да е било дъно на океан. Трябваше да попита Ашмодеан. Дори и да разполагаше с време, не можеше и да си помисли за опит да стигне тези висини, за да го разбере със собствените си очи.
В подножието на огромната змия лежеше Тайен, град с високи стени и средни размери, самият той древна останка от времената, когато на Кайриен е било позволено да изпраща кервани през Пустошта, когато от Шара по Пътя на коприната са се стичали богатства. Над града като че ли прелитаха птици, тъмни петна се мяркаха на равни интервали по сивите каменни стени. Мат се бе изправил на стремената на Пипе, засенчил очи с широката периферия на шапката си, и се взираше намръщен нагоре по тясната пътека. Коравото лице на Лан беше безизразно, но и той изглеждаше не по-малко напрегнат. Поривът на вятъра, тук малко по-хладен, развяваше около него менящия цветовете си плащ, и за миг той целият, от раменете до петите на ботушите си, сякаш се сля с околните скалисти хълмове и редките кафеникави бодливи храсти.
— Ти слушаш ли ме? — каза внезапно Моарейн. — Ти трябва да… — Тя вдиша дълбоко. — Моля те, Ранд. Толкова много неща трябва да ти кажа, толкова неща, които е нужно да знаеш!
Умолителната нотка в гласа й го накара да я погледне. Добре си спомняше времето, когато присъствието й бе предизвиквало у него благоговеен трепет. Сега тя му се струваше твърде мъничка, при всичкото й царствено държане. Колко глупаво, че от него се очакваше да бъде покровителстван от нея.
— Все още има много време пред нас, Моарейн — отвърна й той нежно. — Съвсем не претендирам да знам за света толкова, колкото знаеш ти. Отсега нататък смятам да те държа близо до мен. — Смътно осъзна каква голяма промяна бе настъпила в сравнение с времето, когато тя държеше него край себе си. — Но в момента умът ми е зает с нещо съвсем друго.
— Разбира се — въздъхна тя. — Както искаш. Много време имаме, наистина.
Ранд сръга жребеца си в лек галоп и другите го последваха. Фургоните също поувеличиха скоростта си, въпреки че не можеха да не изостанат нагоре по склона. Покритото с кръпки веселчунско наметало на Ашмодеан — Джайсин Натаил — се вееше зад него като знамето с пръта, опрян на стремето му — яркочервено поле с бяло-черния древен символ на Айез Седай по средата. Лицето му беше мрачно и сърдито: не бе доволен от това, че го бяха направили знаменосец. Под този знак той щеше да побеждава, гласеше Пророчеството на Руйдийн, и навярно то нямаше да изплаши света толкова много, колкото знамето на Дракона, знамето на Луз Терин, което беше оставил да се вее над Тийрския камък. Малцина щяха да знаят този знак.
Петната по стените на Тайен се оказаха човешки тела, сгърчени в последните си агонии, подпухнали на слънцето и увесени за шиите в редица, сякаш опасваща целия град. Птиците бяха лъскавочерни гарвани и лешояди с мръсни глави и шии. Някои от гарваните бяха накацали по труповете и се тъпчеха, без да обръщат внимание на пристигащите. Гадната сладникава воня на разложена плът висеше сред сухия въздух, смесена с лютивата миризма на овъглено. Врати с железен обков стърчаха разтворени, поклащайки се на ръждясалите си панти сред руини, оцапани със сажди каменни къщи и срутени покриви. Нищо не се движеше, освен птиците.
„Също като Мар Рюоа.“ Опита се да се отърси от тази мисъл, но в главата му изникна образът на отново възвърнатия велик град, с огромни кули, почернели и полусринати, с останките от опустошителни пожари на всяко кръстовище, където отказалите да се закълнат в Сянката бяха вързани и живи хвърлени в пламъците. Знаеше чий спомен трябваше да е това, макар да не беше го обсъждал с Моарейн. „Аз съм Ранд ал-Тор. Луз Терин Теламон е умрял преди три хиляди години. Аз съм си аз!“ Това беше една от битките, които беше решен да спечели. Ако наистина трябваше да загине в Шайол Гул, щеше поне да загине като себе си. Насили се да насочи мислите си към нещо друго.