Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
След известно мълчание графът на Утаниат се почувства задължен да каже нещо.
— Казахте, че имате една малка задача за мен, кралю?
Елиас вдигна поглед.
— А, да. Разбира се. Искам да отидеш в Хернисадарк. След като бях принуден да повиша данъците, за да компенсирам пораженията от проклетата суша, онзи планински козел Лут ми се противопостави. Изпрати наглия Еолаир, за да приспи гнева ми със сладки думи, но времето за думи отмина.
— Отмина ли, господарю? — повдигна вежди Гутулф.
— Отмина — изръмжа Елиас. — Искам да вземеш дузина рицари, да отидеш в Тайг и да дадеш на този стар скъперник да се разбере. Кажи му, че като отказва да плати полагащия се данък, все едно ми зашлевява плесница… все едно плюе на Престола от драконова кост. Обаче бъди внимателен, не казвай в присъствието на неговите рицари нищо, което да ги обиди и да ги накара да се разбунтуват. Въпреки това му дай да разбере, че ако продължава да се опъва, рискува стените на двореца му да се срутят в пламъци върху главата му. Уплаши го, Гутулф.
— Ще го направя, господарю.
Елиас се усмихна криво.
— Добре. И докато си там, оглеждай се за някакъв знак, който да издаде къде се крие Джосуа. Няма никакви новини от Наглимунд, въпреки че моите разузнавачи постоянно дебнат там. Възможно е коварният ми брат да е отишъл при Лут. Може даже именно той да подбужда хернистирците към неподчинение.
— Ще бъда твои очи, както съм твоя дясна ръка, кралю.
— Ще разрешите ли, ваше величество? — Застаналият до лакътя на краля Приратес вдигна пръста си.
— Говори, свещенико.
— Бих искал да предложа нашият лорд на Утаниат да си отваря очите за момчето, шпионина на Моргенес. Това ще е в помощ на Фенгболд. Нуждаем се от това момче, ваше величество — каква полза да убием змията, ако малките й се измъкнат?
— Ако открия малкото змийче — усмихна се мрачно Гутулф, — с удоволствие ще го размажа с пета.
— Не! — изкрещя Елиас и Гутулф се стресна от злобата в гласа му. — Не! Шпионинът ни трябва жив. Ще го докараш в Хейхолт заедно със спътниците му, ако има такива. Трябва да отговорят на някои въпроси. — Сякаш притеснен от избухването си, Елиас изгледа стария си приятел със странен умолителен поглед. — Разбираш това, нали?
— Разбира се, ваше величество — побърза да отвърне Гутулф.
— Трябва само да ни ги доведете още дишащи — каза Приратес спокойно като хлебар, говорещ за видовете брашно. — Тогава ще разкрием всичко.
— Достатъчно. — Елиас се плъзна още по-назад в трона от кости. Гутулф с изненада забеляза, че по челото му са избили капчици пот, докато той самият трепереше от студения въздух. — Сега върви, приятелю. Донеси ми свидетелство за безусловното подчинение на Лут. В противен случай ще те изпратя да ми донесеш главата му. Върви.
— Бог да ви пази, ваше величество. — Гутулф се надигна от пейката и коленичи пред краля, после стана и тръгна заднешком по пътеката. Знамената над него шумоляха, развявани от вятъра. В трептящите сенки, хвърляни от факлите, хералдичните животни изглеждаха увлечени в някакъв странен тромав танц.
В преддверието Гутулф срещна Фенгболд. Графът на Фолшайър беше измил мръсотията от пътуването, която покриваше лицето и косата му при сутрешната им среща, и носеше жилетка от червено кадифе с избродиран на гърдите сребрист орел — герба на рода му.
— Е, Гутулф, видя ли се с него? — попита той.
Графът на Уатаниат кимна.
— Да. Теб също ще те приеме. Дявол да го вземе, той предпочита да говори повече за соления въздух в Меремунд, отколкото за Мириамел. Изглежда… не знам, изглежда много болен. А тронната зала е студена като лед.
— Значи това за принцесата е истина? — мрачно попита Фенгболд. — Надявах се, че е размислил.
— Заминала е на запад. Изглежда, ще трябва да почакаш големия си ден. — Гутулф се усмихна ехидно. — Сигурен съм, че ще намериш нещо, което да те разсейва, докато принцесата се завърне.
— Това не е проблем. — Графът на Фолшайър присви устни, сякаш беше изял лимонов резен. — Просто се страхувам, че се опитва да се отметне от обещанието си. Чух, че никой не е знаел за болестта й, докато не заминала.