Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Може би да, може би не. Както казах, те имат собствени амбиции. Ключът обаче все още не е намерен. Вашите северняци трябва да знаят къде е, затова Келем искаше вие да ги освободите.
— Би могъл да ме помоли!
Сагеус се усмихна така, сякаш и двамата знаехме какъв щеше да е отговорът ми. Той ме беше насочил към Хенан, леко побутване, което нормално би било изтълкувано като човъркане на гузна съвест. За Келем, изглежда, бе важно Снори да не се чувства тласкан към тяхната среща, от страх да не си промени решението. Почувствах малка утеха при мисълта, че май нито сънният вещер, нито порталният маг ни разбираха. Мен съвестта никога не би ме накарала да се изложа на опасност, а Снори никога нищо не би го отклонило от пътя му, най-малко пък фактът, че Келем толкова отчаяно искаше той да го следва.
Усмивката на Сагеус се задържа за миг, а после изчезна, сякаш никога не я е имало.
— А сега към причината за моето посещение. — Сагеус тръгна към мен, застрашителен, макар че беше с цяла глава по-нисък. — Къде е ключът на Локи? — Очите му станаха бездънни вирове и ме заля ужас. Полетях в мрака, като пищях единствено истината. Не знам. Не знам. Не знам!
Събудих се облян в пот, крещях. Хенан ме разтърсваше и ми викаше да се събудя.
След посещението на сънния вещер реших повече да не заспивам.
Беше нужен цял ден настояване и уединението, осигурено от нова битка за храна, за да накарам Хенан да се разприказва за ключа. След като организмът му започна да усвоява храната и той придоби малко енергия, го обзе желание да говори за всичко на света, за Кара, как бил надвит Снори и какво станало с Тутугу. Не исках да го слушам. Имах само един въпрос — къде е ключът? Накрая нуждата да говори за нещо, пък макар и да е онова, за което беше обещал да не говори, съкруши решимостта му.
— Кара го скри — каза той.
— Снори не би ѝ поверил ключа.
— Той я гледаше как го прави.
— Заровиха ли го някъде? — Не знам какво съм очаквал, но мисълта за ключа, заровен в кутия под четири стъпки пръст или натикан в някаква пукнатина в скалите, не ми даваше много надежда. Такова нещо не остава скрито. Неродените усещаха притеглянето му, а изглежда и некромантите можеха да го проследят. Ако единственото, което Централната банка искаше, не беше там, след като го спазарях срещу нашето освобождаване, тогава всички щяхме да напуснем затвора по еднакъв начин и от него щастливи щяха да са само прасетата. А ако узнаех къде е, Сагеус щеше да измъкне този факт от ума ми следващия път, когато заспя. Може би попадането на ключа у Келем щеше да е по-малката злина в сравнение с това да го докопа Мъртвия крал, но все пак ми се виждаше доста зла злина. Единствената надежда беше да открия къде е и да използвам тази информация в своя полза, преди да заспя отново.
— Кажи ми, че са го дали на някой да го пази — някой, на когото можем да разчитаме. — Аз лично не се сещах за никой, на когото мога да разчитам, но Снори навярно имаше повече приятели и този конкретен проблем го безпокоеше по-малко.
— Снори не го даде — каза Хенан.
— Е, тогава къде е? — изсъсках, като отблъснах един старец, който беше залитнал покрай нашите телохранители, след като получи лакът в лицето в битката за една ябълкова огризка.
Момчето се почеса по главата, сякаш въпросът беше труден.
— Хенан! — Опитах се да скрия раздразнението в гласа си.
Той извади ръка и я разтвори. В дланта му лежеше малка желязна пластинка, не по-голяма от нокътя на кутрето ми, с една-единствена руна върху нея. Кара носеше същите в косата си, или беше носила, преди да посее гибел сред хардасите с тях близо до Колелото на Осхайм. Хенан сигурно я беше крил в собствената си сплъстена и мръсна коса.
— С какво ще ни помогне това? — Не казах, че няма да помогне — бях виждал чудеса да изскачат от такива руни.
Хенан се намръщи, мъчеше се да си спомни точните думи.
— Нека сянка на ключ да падне върху нея, това ще отключи истината и ще разкрие лъжата.
— Това ще… какво? — Той беше забравил заклинанието. Разполагахме само с изопачени безсмислици. Смъртта на една малка надежда е по-болезнена от цяла епоха отчаяние. Постоянният страх се надигна отново в стомаха ми и в очите ми запариха сълзи.
— Това е ключът. — Хенан задържа погледа си върху руната. — Само че не можем да го видим, нито да го използваме, докато магията не бъде развалена.
Това ми звучеше като истинска лудост.
— Със сянка?
— Да.
— На ключ?
— Да.
— Боже. — Облегнах се на грубата стена. — Да не мислиш, че някой от тази паплач има ключ? — Приведох се настрани и сграбчих глезена на стареца, който се беше строполил на пода. — Ей, ти! Имаш ли ключ? — Засмях се, твърде високо, с онзи смях, от който те заболяват гърдите и който е само на косъм от хлипане.