![Среднощният диамант [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/7/1/srednoshchniyat-diamant-bg-download.jpg)
Среднощният диамант [bg]
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Бляскавият двор #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Сиела"
- ISBN: 978-954-28-2425-1
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Среднощният диамант [bg]». Краткое содержание книги:
„Очарованието на Юга среща Моята прекрасна лейди. Романтиците ще се влюбят!“ School Library Connection
Невероятно или не, паниката, надигаща се около нас, беше съвсем реална. Без да кажа нито дума повече на мъжете Чеймбърс, хукнах, тичайки срещу прилива на обезумялата тълпа. Това ми напомни зловещо за Сирминика, когато бях видяла същата истерия да обзема тълпите, които биваха обсебени единствено от мисълта за собственото си оцеляване. Проправих си с усилие път през напора на телата, като често ме бутаха и се блъскаха в мен. В един момент се блъснах в мъж, който ми помогна да се задържа и да не падна. Той и още няколко тичаха в същата посока като мен.
— Къде са икорите? — провикнах се, като се мъчех да не изоставам от тях.
Един хвърли поглед към мен:
— Оттатък край северозападния главен път. Северозападният главен път. След входа покрай форта този главен път беше следващият най-често използван за влизане в града. Освен това беше близо до сградата на съда. Близо до приятелите ми.
Забелязах пистолетите и ножовете на спътниците си.
— Имате ли допълнително оръжие?
— Не ставай глупава, момиче — излая единият в отговор. Когато стигнахме пресечката на Айана, се отделих от тях и за малко не се препънах в полите си, докато спринтирах нагоре по стълбите към мансардата й. Вътре грабнах арбалета от поставката му на стената и се поколебах дали да губя време в търсене на оръжията, с които се чувствах най-сигурна. Не. По-добре да вляза в битката с това, отколкото да я изпусна напълно.
А бях готова за битка, готова да направя каквото бе нужно, за да предпазя приятелите си. Независимо дали заплахата идваше от машинациите на Уорън Дойл, или от нахлуваща армия, щях да се изправя пред нея. Докато се връщах към вратата, забелязах кожена торбичка с дълъг ремък. Грабнах и нея и я преметнах през тялото си, през гърдите. Така си осигурих място да прибера скъпоценните документи, като в същото време оставих ръцете си свободни за арбалета.
Отвън на улицата още няколко души се бяха събрали и бяха вдигнали оръжие да се изправят срещу икорите. Присъединих се към малка група и се втурнах напред: решителността заличи всички следи от безсънната ми нощ. Но когато сградата на съда най-сетне се показа, тази яростна решителност се разколеба и аз спрях със залитане. Онези до мен също.
Сцената пред нас приличаше повече на сложна театрална постановка, отколкото на нещо от истинския живот. Бесилката беше издигната върху висока платформа, която предоставяше добър изглед, само дето публиката вече не се състоеше от обитатели на Денъм. Те бяха избягали. Вместо това пространството беше изпълнено с множество ездачи. Ездачи икори.
Всъщност никога преди не бях виждала икори освен на скици в осфридиански книги. Всички носеха наметки и шалове на ярки карета и райета — обичай, който бяха запазили дълго след като били прогонени от Осфрид и отвъд морето преди двеста години. Заради цялата тази пъстрота беше трудно да се прецени числеността им: за това затруднение допринасяше и фактът, че повечето от тях имаха руса и червена коса. Може би четирийсет или петдесет? От мястото, където стоях, не можех да видя точно.
Но можех да видя ясно оръжията им и да усетя пукащото сред тях напрежение и опасността, която представляваха, макар да не правеха заплашителни движения. И никой не ги нападаше, но всъщност кой можеше? Част от полка на Кейп Триумф неотдавна бе повикан във външните граници, а във форта имаше само учебен полк. Присъстващата милиция бе малочислена, а доста от членовете й изглеждаха готови да побягнат.
Само едно нещо успя да отвлече вниманието ми от това странно зрелище. Седрик, Аделейд и един техен познат адвокат стояха в края на платформата с бесилката. Уорън Дойл също стоеше там и държеше пистолет, насочен към приятелите ми. Губернаторът Дойл стоеше по-надолу от тях и изглежда, разговаряше с икорите. Или не забелязваше, или не го беше грижа за действията на сина му точно в този момент. Може би смяташе, че има по-сериозни проблеми.
Вероятно имаше, но моето внимание беше насочено към Седрик, Аделейд и онзи пистолет. Лицето на Уорън имаше отчаяно, почти безумно изражение, и ми се искаше да изтичам направо там горе и да направя нещо, каквото и да е, за да го спра. Твърде много хора препречваха пътя ми и не знаех какво щеше да направи Уорън, ако внезапно се почувстваше заплашен.
— Не са ви причинени неправди — казваше губернаторът. — Всички се съгласихме на договорите. Всички им се подчинихме. Вие имате вашата земя, ние имаме нашата.
От редиците на икорите отговори дълбок мъжки глас, някъде близо до предните редове. Осфридианският му беше добър, макар че провлаченият говор все пак напомняше за далечните краища на Осфрид: