Детето на нощта [bg]

Капитанът на „Океански бряст“ доволно следеше как „Слън­цето на Калеюс“ скъсява разстоянието, виждаше на мачтите му да се издуват повече платна, отколкото подсказваше благо­разумието.

Всички бяха гледали назад, когато драконите се нахвърли­ха върху флота на Дордовер. Пулсът се ускоряваше от изуми­телните, чужди за този свят гледки и звуци.

Капитанът бе чул отдавна, че след войната със западняците в Балея са останали дракони, макар и принудително. Знаеше, че са свързани някак с Гарваните. Изобщо не допускаше, че и неговият кораб е заплашен, и тихомълком сподели догадката си с екипажа, но не и с Черните криле и маговете от Дордовер на борда. Тяхната паника, припряната подготовка на заклина­ния и изопнатите лица го поразвеселиха. Още изчерпани запа­си от мана, още объркани от страха мисли. Чудесно...

До този ден не се и надяваше, че ще види дракони. Дъхът му спря, когато осъзна размерите и мощта им. Жалеше с цялата си душа за смъртта на единия и тежките, може би гибелни ра­ни на другите двама. Те обаче наклониха везните. Сега той има­ше грижата Рен - стига да е на „Слънцето на Калеюс“ - първа да стъпи на Херенденет.

Тя познаваше добре протоците и пътя през тях, обаче тряб­ваше да научи още една подробност - кога дълбокото газене на „Слънцето на Калеюс“ ще се превърне в непреодолимо препят­ствие. Капитанът на „Океански бряст“ щеше да ѝ даде знак по единствения възможен начин.

Дъждът постепенно отслабваше, но вълните оставаха все та­ка застрашителни. Той заповяда да свият платна, за да забави кораба още мъничко, ориентира се по стъписващия магически фар, блеснал над Херенденет, помоли се Ал-Дречар да са живи и тупна рулевия по рамото.

- Поддържай този курс, момко.