Първият крал на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първият крал на Шанара». Краткое содержание книги:
Докато Джърли, Тей и Прейа се впускат в издирване на Черния елфически камък, Бремен и Кинсън се заемат с дори по-опасна задача — да съберат знанията и технологиите, необходими за създаването на могъщо оръжие. Оръжие, способно да сломи Господаря на Магията и завинаги да го прогони от света. А през това време войната неумолимо надвисва над народите на джуджетата и елфите и съдбата им сякаш е предопределена. Дали Джърл ще събере достатъчно кураж, за да поеме спасението на расите в свои ръце? Ще успее ли Бремен да изпълни задачата на живота си? „Първият крал на Шанара“ ще ви въвлече във вълнуващо пътешествие, изпълнено с битки, магия и приключения…
Бремен.
Името му — изречено от познат глас. Той вдигна предпазливо глава. Сенките на друидите бяха изчезнали. Водната колона — също. Беше останало само езерото и мракът на нощта, а точно пред него — сянката на Галафил. Привидението го изчака търпеливо да се изправи и да притисне меча до тялото си, сякаш за да почерпи сила от него. По лицето на Бремен имаше сълзи и той не можеше да разбере откъде се бяха появили. Това неговите сълзи ли бяха? Опита се да проговори, но не успя.
Вместо него заговори сянката:
Чуй ме. Мечът получи своята мощ. Отнеси го на онзи, който ще се сражава с него. Ще го намериш на запад. Ще разбереш. Сега оръжието е негово.
Гласът на Бремен започна да търси думи, които така и на намираше. Привидението вдигна ръка към него.
Питай.
Умът на стареца се проясни и думите му излязоха резки и пълни с почуда.
— Какво направихте?
Направихме каквото можахме. Нашият живот е минало. Учението ни беше загубено. Магията ни бе разпиляна и изчезна с времето. Остана само нашата истина, всичко което притежавахме в живота си, в ученията си, в магията си. Тя поразява със смъртоносна сила.
Истина? Бремен се взираше в него объркан. В какво се криеше силата на меча? Що за магия носеше истината? Всички друиди преминаха пред него, докоснаха острието, накараха го да сияе… заради това?
Сянката на Галафил отново вдигна ръка, жест, тъй повелителен, че въпросите на Бремен заседнаха в гърлото му. Черната фигура пред него изличи за миг всичко наоколо, остана само тя с вдигната ръка, а светът потъна в тишина.
Чуй ме, Бремен, последния от Паранор, и аз ще ти кажа какво да направиш. Чуй ме.
И Бремен, напълно в плен на думите на привидението, го стори.
Когато всичко свърши и сянката на Галафил изчезна, когато водите на Адския рог отново станаха спокойни и гладки, а от изток зората започна да пълзи в сребърно и златно, старецът тръгна към склона на Долината на шистите и там поспа известно време сред хаоса на черните камъни. Слънцето изгря и денят дойде, а друидът все още не се събуждаше. Спеше дълбоко и сънуваше, гласовете на мъртвите му шепнеха думи, които не можеше да разбере. Стана по залез, все още обладан от сънищата, от неспособността му да разгадае значението им и обзет от страх, че те крият от него тайните, необходими за оцеляването на расите. Седеше на жегата, под настъпващите сенки на спускащия се здрач. Извади остатъците от хляба от торбата си и изяде половината притихнал, взрян в планината, във високите, странни формации на Драконовите зъби, където облаците се разкъсваха в назъбените върхове по пътя си на изток, към равнината. Отпи от почти празния мях с ейл и се замисли за онова, което беше научил.
За тайната на меча.
За същината на неговата магия.
После стана и се запъти обратно към подножието на планината, където бе оставил коня си предната нощ. Но конят го нямаше. Някой го бе откраднал.
Следите на крадеца личаха ясно в прахоляка. Бяха само на един човек, приближаваха се и после се връщаха обратно, а до тях се виждаха и следи от подкови. Той не се замисли много по въпроса, а започна да се спуска на запад, тъй като не желаеше да забавя пътуването си повече. Чакаха го поне четири дни път пеша и даже повече, ако се наложеше да избегне Северната армия, което сигурно щеше да се случи. Но нищо не можеше да се направи. Може би по пътя щеше да намери друг кон.
Нощта напредваше и луната изгря, отново пълна. Светеше ярко, мимолетните сенки на облаците ставаха сияйни, когато преминаваха през нея в тихата си процесия. Той вървеше с постоянно темпо, следвайки сребърната нишка на Мирмидон, която лъкатушеше по пътя си на запад. Придържаше се към сянката на Драконовите зъби, където лунната светлина нямаше да го осветява. Докато вървеше, обмисляше възможностите отново и отново. Галафил пак му се яви и му говори. Духовете на мъртвите отново преминаха пред него, печални и безгласни призраци. Ръцете им се протягаха към дръжката на меча, свеждаха се към изображението на Ейлт Друин, докосваха го за миг и се отдръпваха.
Предаваха истините, които бяха открили в живота си. Насищаха острието с тяхната мощ.