Първият крал на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първият крал на Шанара». Краткое содержание книги:
Докато Джърли, Тей и Прейа се впускат в издирване на Черния елфически камък, Бремен и Кинсън се заемат с дори по-опасна задача — да съберат знанията и технологиите, необходими за създаването на могъщо оръжие. Оръжие, способно да сломи Господаря на Магията и завинаги да го прогони от света. А през това време войната неумолимо надвисва над народите на джуджетата и елфите и съдбата им сякаш е предопределена. Дали Джърл ще събере достатъчно кураж, за да поеме спасението на расите в свои ръце? Ще успее ли Бремен да изпълни задачата на живота си? „Първият крал на Шанара“ ще ви въвлече във вълнуващо пътешествие, изпълнено с битки, магия и приключения…
Кинсън изсумтя.
— Никак. Само помни какво ти каза Бремен за тоягата. Може би ще успееш да не ми подпалиш задника.
Той съжали за думите си още преди да ги е доизрекъл.
— Не исках да го кажа — рече печално. — Съжалявам.
Тя тръсна глава.
— Знам какво имаш предвид. И няма защо да се извиняваш. Ние сме приятели, Кинсън. А приятелите се разбират.
Тя му се усмихна окуражително, погледът й се задържа върху него и той за миг си помисли, че може би е права и наистина са приятели. Но усети, че в същото време започва да се чуди дали не е имала предвид нещо повече.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Вече сам — всички, които бе повел от Паранор, се бяха пръснали по задачите си — Бремен пътуваше на север, към Адския рог. Спусна се в равнината Раб, като си пробираше път през сред утринната мъгла, щом слънцето се издигна в безоблачното небе. Яздеше бавно и се придържаше далеч на изток от марша на Северната армия, нащрек за съгледвачи, които със сигурност бяха разпратени, и за изостанали войници от задните редици. Можеше да чуе армията дори от разстояние, тътена на каруците и машините, проскърцването на хамути и подпори, шумотевицата, която се надигаше в мъглата, безплътна и сякаш долитаща отникъде. Обгърна се с магия, за да не могат случайно да го забележат. Вслушваше се в хаоса от звуци, за да разбере дали не го заплашва нещо. И напрегнато се взираше в пелената на мъглата.
Времето се изнизваше и слънцето започна да прониква през мъглата. Шумовете от отдалечаващата се армия започнаха да заглъхват с придвижването й на запад и Бремен се поуспокои. Сега виждаше равнината доста по-ясно — пресъхналата, ширнала се надалече гола земя и прогорените от слънцето треви, прашните дири, провлекли се от Анар до Рун, прокарани от северняците, оставили след себе си купчини боклуци и усещане за опасност. Той яздеше през отпадъците, през наслоения чакъл, бележещ преминаването на армията, и размишляваше за грозотата и безсмислието на войната. Носеше меча на Ърпрокс Скрел препасан на гърба си. След заминаването на Кинсън този товар се падаше на него. Докато яздеше, усещаше натиска му, който постоянно му напомняше за предизвикателството, пред което беше изправен. Чудеше се на собствената си самонадеяност да поеме такава отговорност. Толкова по-лесно щеше да е, ако не го бе правил. Нямаше някаква конкретна причина точно той да поеме това бреме. Никой не го бе насилвал. Никой не беше дошъл при него с тази заръка. Сам беше направил избора си и докато тази сутрин яздеше към Драконовите зъби и сблъсъка, който го чакаше там, не можеше да спре да се чуди що за извратена нужда го бе подтикнала към това.
Наближаваше пладне, а той не откри никаква вода в равнината, затова продължи, без да спира. Слезе от коня и го води за поводите известно време, като си сложи качулката, за да се предпази от обедната жега. Слънцето сега беше искряща бяла сфера, която прежуряше с безжалостна настойчивост. Той мислеше за чудовищността на заплахата, пред която бяха изправени народите на Четирите земи. Те изглеждаха също толкова беззащитни, колкото и земята под слънчевите лъчи. Толкова много зависеше от все още неизвестни неща — магията на меча, носителя на меча, резултата от мисиите на всеки от малката им група и съчетаването на всичко това в точното време и точното място. Начинанието изглеждаше просто абсурдно, когато се замислеше върху отделните му компоненти. Беше сякаш обречено на провал. Но погледнато в цялост, на фона на предизвикалата го огромна нужда и тяхната решителност, провалът изглеждаше немислим.
С падането на нощта той спря да лагерува в открито поле, в едно дефиле, където конят можеше да залъже глада си от малко ручейче и няколко пръснати тук-там стръкчета трева. Бремен хапна от хляба, който все още носеше със себе си, и пи от меха с ейл. Гледаше към нощното небе, разкрило му цялата си палитра от звезди, и видя, че гребенът на месечината се издига над южния хоризонт. Седна с меча в скута си и отново се замисли за неговата употреба. „Ще разбереш какво се иска“, беше казал кралят на Сребърната река. Времето течеше, а той все така стоеше умислен, нощта беше тиха и спокойна. Северната армия бе вече твърде далеч, за да може да я чуе или да види огньовете й. Тази нощ Раб принадлежеше изцяло на него и той се почувства така, сякаш бе единственият жив човек в целия свят.
Тръгна на зазоряване. Около слънцето се бяха струпали облаци, които донякъде отслабваха силата му. Под копитата на коня се вдигаха малки прашни експлозии, които после се разнасяха и разпръсваха от мекия западен вятър. Местността пред него започна да се променя, отново се появи зеленина там, където Мирмидон течеше надолу към Рун. От равното се издигаха дървета, малки горички, които стояха на стража до вирчетата и притоците на по-голямата река. Късно следобед той я прекоси по една широка плитчина и се отправи напред, към стената на Драконовите зъби. Можеше да спре там да си почине, но реши да продължи. Времето беше суров надзирател и не позволяваше никакви отсрочки.