Първият крал на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първият крал на Шанара». Краткое содержание книги:
Докато Джърли, Тей и Прейа се впускат в издирване на Черния елфически камък, Бремен и Кинсън се заемат с дори по-опасна задача — да съберат знанията и технологиите, необходими за създаването на могъщо оръжие. Оръжие, способно да сломи Господаря на Магията и завинаги да го прогони от света. А през това време войната неумолимо надвисва над народите на джуджетата и елфите и съдбата им сякаш е предопределена. Дали Джърл ще събере достатъчно кураж, за да поеме спасението на расите в свои ръце? Ще успее ли Бремен да изпълни задачата на живота си? „Първият крал на Шанара“ ще ви въвлече във вълнуващо пътешествие, изпълнено с битки, магия и приключения…
С падането на нощта вече беше стигнал предпланините, които водеха към Долината на шистите. Слезе от коня и го завърза близо до един поток. Изяде вечерята, загледан в слънцето, което потъваше зад Рун. Мислеше за онова, което предстои. Дълга нощ, от една страна, а от друга — успех или провал. Можеше лесно да се откаже, но несигурността все още бе твърде огромна. За известно време остави мислите си да блуждаят и усети, че се опитва да събере парченца от собствения си живот, за да ги прецени. Сякаш ако го направеше, щеше да почерпи кураж от мисълта за своите способности. Беше постигнал някакъв успех в усилията си да попречи на Господаря на Магията и можеше да почерпи увереност от него. Но знаеше, че това е опасна игра и една погрешна стъпка можеше да се окаже фатална, а всичко постигнато да е напразно. Замисли се колко нечестно е всичко това, но знаеше, че в цялата история на света справедливостта никога не е определяла събитията. Щом дойде полунощ, той стана и се запъти към планината. Беше облечен в черната роба на своя орден, със знака на Ейлт Друин изрисуван на гърдите. Носеше удивителния меч на Ърпрокс Скрел. Усмихна се. Мечът на Ърпрокс Скрел. Трябваше да му измисли друго име, защото той вече не принадлежеше на ковача. Но все още не се сещаше за друго, а и нямаше как да го измисли, преди да е намерил истинския му притежател и да открие предназначението му. Затова изхвърли от главата си мисълта за името на меча, вдиша дълбоко от нощния въздух, така хладен и чист тук на високото.
Прекоси клисурите и дефилетата, които водеха към Долината на шистите и няколко часа преди зазоряване стигна целта си. Постоя малко на склона над долината и се загледа надолу към Адския рог. Езерото беше спокойно и гладко като стъкло и отразяваше обсипаното със звезди небе. Взря се в огледалото на тихите води и се замисли за тайните, които то криеше. Дали щеше да успее да отключи поне частица от тях? Дали щеше да намери начин да открие поне една или две, тези, които да му дадат шанс да проведе успешно борбата си? Там, в дълбините на езерото, чакаха отговорите — съкровища, натрупани и пазени от духовете на мъртвите. Може би защото това беше всичко, останало им от живота, който бяха напуснали, може би защото в смъртта имаш твърде малко неща, които можеш да наречеш свои.
После той седна сред скупчените камъни и продължи да се взира в езерото и да размишлява за неговите тайни. Какво ли е животът ти да е свършил и ти да си се превърнал само в дух? Какво ли е да живееш във водите на Адския рог? Дали и в смъртта се чувстваш така, както и приживе? Дали отнасяш там всичките си спомени? Дали изпитваш същите копнежи и нужди? Има ли някакъв смисъл в съществуването ти, когато си се лишил от тленното си тяло?
Толкова много неизвестни. Но той беше стар и тези тайни скоро щяха да му бъдат разкрити.
Час преди зазоряване извади меча и тръгна надолу към долината. Подбираше внимателно пътя си през късовете обсидиан, внимаваше къде стъпва и се опитваше да не мисли за онова, което лежеше пред него. Успокои се, като се отдръпна дълбоко в себе си, докато вървеше, събирайки мислите си и концентрирайки се върху целите си. Нощта беше спокойна и тиха, но той вече усещаше как нещо под земята кипи. Спусна се по склона на долината, стигна до ръба на Адския рог и спря. Постоя така за момент, без да помръдва. В него започна да се прокрадва несигурност. Толкова много неща зависеха от това, което предстоеше да се случи, а той почти не знаеше какво трябва да направи.
Сложи меча до себе си, до самата вода и се изправи. Сега нищо не можеше да стори за него. Времето течеше.
Започна да изрича заклинанията и да прави магическите жестове, за да призове духовете на мъртвите. Пробиваше си път към тях с мрачна решителност, като успя да блокира, доколкото можа, съмненията и колебанията си, и опита да прогони страха си. Почувства как земята се затресе и водите на езерото се развълнуваха в отговор на усилията му. Небето притъмня, сякаш закрито от облаци, и звездите изчезнаха. Водата закипя и засъска, гласовете на мъртвите започнаха да се издигат до шепот, който бързо се извиси в стонове и писъци. Бремен усети как изведнъж решителността му нараства, сякаш така издигаше щит пред онова, което мъртвите можеха да му причинят. Почувства, че става твърд и непоколебим, открит само за собствените си бързо прелитащи мисли. Приключи с призоваването, взе меча отново и отстъпи назад. Езерото бурно кипеше, струи летяха във всички посоки, гласовете се бяха издигнали във влудяваща какофония. Друидът стоеше като закован и чакаше онова, което щеше да се случи. Беше затворен в долината, откъснат от живите, сам с мъртвите. Ако нещо се объркаше, нямаше кой да му помогне. Ако се провалеше, никой нямаше да го потърси. Всичко щеше да се стовари само на неговите плещи.