Първият крал на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първият крал на Шанара». Краткое содержание книги:
Докато Джърли, Тей и Прейа се впускат в издирване на Черния елфически камък, Бремен и Кинсън се заемат с дори по-опасна задача — да съберат знанията и технологиите, необходими за създаването на могъщо оръжие. Оръжие, способно да сломи Господаря на Магията и завинаги да го прогони от света. А през това време войната неумолимо надвисва над народите на джуджетата и елфите и съдбата им сякаш е предопределена. Дали Джърл ще събере достатъчно кураж, за да поеме спасението на расите в свои ръце? Ще успее ли Бремен да изпълни задачата на живота си? „Първият крал на Шанара“ ще ви въвлече във вълнуващо пътешествие, изпълнено с битки, магия и приключения…
Тогава езерото изригна като вулкан. Гейзерът се издигна право нагоре, огромен, черен воден стълб. Очите на Бремен се разшириха. Такова нещо не се бе случвало никога. Стълбът се устреми към небето, а водата нито започна да пада надолу, нито се разпръсна. Всичко наоколо се изпълни с призрачните, потрепващи силуети на духовете. Те се появяваха на рояци и изникваха не от самото езеро, а от водния стълб, изхвърлени от кипящото му тяло. Плуваха из въздуха като че все още бяха във водата, малките им фигури се вихреха в искрящ калейдоскоп на фона на нощното небе. Въртяха се и пищяха, гласовете им бяха остри и изпълнени с болка, сякаш единственото им желание беше да бъдат открити точно в този миг.
От центъра на водната колона се разнесоха отривисти, бумтящи звуци и Бремен се отдръпна неволно, земята под краката му отекна от тътена. Помисли си, че някак е прекалил. Беше сбъркал в нещо. Но вече бе твърде късно да оправи нещата, дори и да знаеше как, беше твърде късно и за бягство.
В ръцете му вграденият в дръжката на меча Ейлт Друин започна да сияе.
Бремен потрепна, сякаш се бе изгорил. По дяволите!
Тогава водната колона се раздели на две, точно през средата като че разцепена от мълния. От вътрешността й заискри толкова ярка светлина, че Бремен трябваше да закрие очите си. Той понечи да се защити като вдигна меча пред себе си. Светлината лумна и започнаха да се появяват редица мрачни силуети. Те се материализираха един по един — обвити в робите си и закачулени, черни като нощта, сякаш димящи от вътрешна енергия.
Бремен се свлече на коляно, неспособен да се задържи повече на краката си пред лицето на случващото се. Все още се опитваше да закрие очите си и в същото време да гледа. Една след друга фигурите в черни роби започнаха да се приближават и сега Бремен ги разпозна. Това бяха духове на друидите, сенките на онези, които вече не бяха сред живите, на всички съществували някога, по-многочислени в смъртта, отколкото в живота, призраци, лишени от плът, но въпреки това все още излъчващи ужасяващото си присъствие. Старецът неволно се сви от страх пред тях, толкова много идваха наведнъж, а прииждаха и други, сякаш безкрайна редица, носеща се във въздуха пред него, изникваха от въртопа на езерото, неумолими и мрачни.
Сега ги чу да говорят, чу ги да го викат. Гласовете им се издигаха над тези на по-малките привидения, които кръжаха около тях, изричаха името му отново и отново. Бремен, Бремен. Най-отпред беше Галафил, неговият глас беше най-силен. Бремен, Бремен. Старецът отчаяно искаше да избяга, би дал всичко, за да може да го направи. Куражът му се стопи и решителността му изчезна. Привиденията се приближаваха към него и той вече почти усещаше докосването на призрачните им ръце по тялото си. Започна да го обзема лудост. Те продължаваха да прииждат, огромни силуети си проправяха път през тъмнината. Безлики привидения, духове от миналото. Той откри, че не може да спре да трепери, нито да се накара да мисли. Искаше да изкрещи отчаянието си.
И тогава се озоваха пред него, начело с Галафил. Бремен прикри безпомощно глава в гънката на ръката си.
Вдигни нагоре меча.
Той се подчини и вдигна оръжието пред себе си като защитен талисман. Галафил протегна ръка и пръстите му докоснаха Ейлт Друин. Емблемата в миг засия. Галафил се обърна и следващият друид се приближи, докосна я и също се отдалечи. И така един по един духовете преминаваха пред стареца и докосваха меча. Прокарваха пръсти по изображението на Ейлт Друин и отминаваха. Отново и отново емблемата ярко заискряваше в отговор. Иззад заслона на ръката си, Бремен наблюдаваше случващото се. Може би му предаваха благословията си, одобрението си. Но старецът знаеше, че има и нещо повече, нещо по-мрачно, по-жестоко. При този допир частица от мъртвите се преливаше в меча. Усещаше го.
Затова беше дошъл. Не можеше да има съмнение. Точно това беше търсил. Макар че дори сега, в момента на случването му, той не успяваше да разгадае неговия смисъл.
Седеше коленичил на ръба на Адския рог, в мрака, сред пръските вода, изумен и объркан, вслушваше се в стоновете на мъртвите, гледаше ги как преминават и се чудеше какво всъщност става. Най-после всички друиди се изредиха пред него, докоснаха Ейлт Друин и отминаха. Най-после беше сам, превит в мрака. Гласовете на духовете вече заглъхваха и в последвалата тишина той можеше да чуе собственото си хрипливо дишане. Пот бе обляла тялото му и лъщеше по лицето му. Ръката, с която държеше меча, се беше схванала, но той не можеше да се накара да я отдръпне. Чакаше, знаеше, че не е дошъл краят.