Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Тя какво прави тук? — попита той, обръщайки се към майка си с напълно безстрастен глас.
— Лилиан живее тук от развода ви насам — отбранително отговори тя. — Не можех да я оставя да умре от глад на улицата, нали?
Погледът в очите на майка му беше полумолба, сякаш го молеше да не я зашлеви, и полутриумф, сякаш самата тя го беше зашлевила. Той знаеше мотива й: не беше състрадание, никога не беше обичала особено Лилиан, а беше общото им отмъщение срещу него, тайното удовлетворение да харчи парите му за бившата му съпруга, която беше отказал да издържа.
Главата на Лилиан беше готова да кимне за поздрав, с половинчат намек за усмивка на устните — полусвенлива, полубезочлива. Той не се престори, че не я вижда; погледна я, сякаш я вижда изцяло, но умът му не отчита никакво присъствие. Не каза нищо, затвори вратата и влезе в стаята. Майка му въздъхна с неудобство и облекчение, и побърза да се отпусне в най-близкия стол. Гледаше го, несигурна и нервна, дали ще последва примера й.
— Та какво искахте? — попита той и седна.
Майка му седеше изпъната, но и някак прегърбена, с изправени рамене и сведена глава.
— Милост, Хенри — прошепна тя.
— Какво искаш да кажеш?
— Не ме ли разбираш?
— Не.
— Е — тя разтвори ръце в грозен, объркан жест на безпомощност, — ами… — очите й се стрелкаха наоколо, борейки се да избягат от внимателния му поглед. — Ами… има толкова много неща за казване… а аз не знам как да ги кажа, но… добре де, има нещо практическо, но само по себе си е толкова маловажно… не те извиках тук за това…
— Какво е то?
— Практическото нещо ли? Чековете за издръжката ни — на Филип и моята. Вече е първо число на месеца, но заради тази заповед за запор чековете не могат да пристигнат. Знаеш това, нали?
— Да.
— Добре де, какво ще правиш?
— Не знам.
— Искам да кажа, какво ще направиш конкретно по този въпрос?
— Нищо.
Майка му го зяпна, сякаш броеше секундите тишина.
— Нищо ли, Хенри?
— Нямам власт да направя нищо.
Те го гледаха в лицето с някакво изпитателно напрежение — той беше сигурен, че майка му му е казала истината, че не непосредствените финансови грижи са целта им, че те са само символ на много по-дълбок въпрос.
— Но Хенри, ние сме разорени.
— Както и аз.
— Не можеш ли да ни пратиш някакви пари в брой или нещо такова?
— Не ми дадоха време да взема каквито и да е пари в брой.
— Тогава… Виж, Хенри, това беше толкова неочаквано, май изплаши хората — бакалията отказва да ни даде кредит, освен ако ти не помолиш за него. Мисля, че искат да подпишеш кредитна карта или нещо такова. Така че би ли говорил с тях, за да уредиш въпроса?
— Не.
— Не? — тя се задави и преглътна шумно. — Защо?
— Не бих приел задължения, които не мога да изпълня.
— Какво искаш да кажеш?
— Няма да поема дългове, които нямам как да изплатя.
— Как така нямаш как? Този запор е само някаква техническа подробност и е само временен, всички го знаят!
— Така ли? Аз не го знам.
— Ама Хенри — сметка от бакалина! Не си сигурен, че можеш да платиш една сметка от бакалина, ти, с всичките милиони, които притежаваш?
— Няма да лъжа бакалина, като се преструвам, че притежавам милиони.
— За какво говориш? Кой ги притежава тогава?
— Никой.
— Какво искаш да кажеш?
— Майко, мисля, че ме разбираш напълно. Мисля, че си разбрала дори преди мен. Вече не съществува никакво право на собственост, както и никаква собственост. Твърдиш го и вярваш в това от години. Искаше ме вързан. Вързан съм. Сега е твърде късно да се играят игрички за това.
— Да не би да позволиш някакви твои политически идеи… — тя видя израза на лицето му и спря рязко.
Лилиан седеше и гледаше в пода, сякаш се боеше да погледне нагоре. Филип си пукаше пръстите. Майка му се насили да фокусира погледа си и прошепна:
— Не ни изоставяй, Хенри — някакъв слаб проблясък на жизненост в гласа й му показа, че покривалото над реалната й цел се пропуква. — Живеем в ужасни времена и ни е страх. Това е истината, Хенри, страх ни е, защото се отвръщаш от нас. О, нямам предвид само сметката от бакалията, но това е знак — преди година нямаше да позволиш това да ни се случи. Сега… сега не те интересува — тя направи очаквателна пауза. — Нали?
— Не.
— Е… добре, май вината е наша. Това исках да ти кажа — че знаем, че вината е наша. Не се отнесохме добре с теб през всички тези години. Бяхме несправедливи към теб, карахме те да страдаш, използвахме те и не ти благодаряхме. Виновни сме, Хенри, съгрешихме към теб, и го изповядваме. Какво повече можем да ти кажем? Ще намериш ли сила в сърцето си да ни простиш?