Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Проклет глупак — беше се сопнал Слейгънхоуп, — от каква полза си ни ти без него?
На сутринта на 4 ноември Ханк Риърдън се събуди от звъненето на телефона. Той отвори очи под ясното, бледо небе — небето на ранното утро в прозорците на спалнята, — небе с деликатния цвят на аквамарин, докато първите лъчи на невидимото слънце придаваха оттенък на порцеланово розово на старите покриви на Филаделфия. За миг, докато съзнанието му беше чисто като небето, докато усещаше единствено себе си и още не беше настроил душата си да носи товара на непознати спомени, той остана неподвижен, запленен от гледката и очарованието на свят, който беше достоен за такава гледка — свят, където съществуването щеше да бъде като една непрекъсната утрин.
Телефонът го хвърли обратно в изгнание: на равномерни интервали, като досаден, хроничен вик за помощ, вик, който нямаше място в онзи свят. Той вдигна намръщено слушалката:
— Ало?
— Добро утро, Хенри — каза един треперлив глас. Беше майка му.
— Майко? По това време? — сухо попита той.
— Ами ти винаги ставаш призори, а пък аз исках да те хвана, преди да си отишъл в кабинета си.
— Да? Какво има?
— Трябва да те видя, Хенри. Трябва да говоря с теб. Днес, по някое време. Важно е.
— Станало ли е нещо?
— Не… да… тоест… Трябва да говоря с теб лично. Ще дойдеш ли?
— Съжалявам, не мога. Имам среща в Ню Йорк довечера. Ако искаш да дойда утре…
— Не! Не, не утре. Трябва да стане днес. Налага се.
В гласа й имаше лек оттенък на паника, но това беше кристализиралата паника от хронична безпомощност, не отзвук от спешна ситуация, с изключение на странно ехо на страх в механичната й настойчивост.
— Какво има, майко?
— Не мога да говоря за това по телефона, трябва да те видя.
— Тогава, ако искаш, ела в кабинета…
— Не! Не в кабинета ти. Трябва да те видя насаме, на място, където можем да говорим. Можеш ли да ми направиш услугата да дойдеш тук днес? Майка ти те моли за услуга. Никога не идваш да ни виждаш. И може би не ти си виновен. Но не можеш ли да направиш това за мен, поне веднъж, ако те помоля?
— Добре, майко. Ще бъдат там в четири часа следобед.
— Чудесно, Хенри. Благодаря, Хенри. Чудесно.
Този ден му се стори, че във въздуха в завода има някакво леко напрежение. Беше твърде слабо, за да го определи, но за него заводът беше като лицето на обичана жена, по което той можеше да улови отсенките на чувството почти преди да го е изразила. Видя групичките на новите работници, по двама-трима, които просто стояха заедно и разговаряха, но твърде често. Забеляза поведението им, по-подходящо повече за кръчма, отколкото за завод. Забеляза няколко погледа, които му хвърлиха, докато минаваше покрай тях, погледи, които се задържаха по-дълго и бяха по-явни от обичайното. Опита се да не обръща внимание — в това нямаше нищо чудно, а и той нямаше време за въпроси.
Когато същия следобед стигна до бившия си дом, той спря колата рязко в подножието на хълма. Не беше виждал къщата от онзи 15 май, преди шест месеца, когато я беше напуснал, и гледката го върна в онова, което беше изпитвал в продължение на десет години при всяко прибиране у дома: напрежение, смущение, сивата тежест на непризнато нещастие, строгият стоицизъм, който му забраняваше да го признае, отчаяната невинност на усилието да разбере семейството си… усилието да бъде справедлив.
Той се изкачи бавно по пътеката към вратата. Не изпитваше емоции — единствено чувство на великолепна, тържествена яснота. Знаеше, че тази къща е паметник на вината — на собствената му вина към самия него. Очакваше да види майка си и Филип; не очакваше третия човек, който се изправи заедно с тях при влизането му във всекидневната: беше Лилиан.
Той спря на прага. Те стояха и гледаха лицето му и отворената врата зад него. Лицата им излъчваха страх и лукавство — онова изнудване чрез добродетели, което той се беше научил да разбира, — понеже се надяваха да им се размине единствено благодарение на чувството му за жал, да го задържат в капана, при условие че една-единствена стъпка назад щеше да го направи недостижим за тях. Те разчитаха на съжалението му и се ужасяваха от гнева му; не бяха и помислили за трета алтернатива — неговото безразличие.