Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Можете да ми изпратите призовка по всяко време.
— О, не! Не! Не! — гласът звучеше ужасено. — Не, господин Риърдън — защо мислите за такива неща? Не ни разбирате, ние искаме да ви видим чисто приятелски, искаме единствено доброволното ви сътрудничество — Холъуей направи напрегната пауза, чудейки се дали наистина е чул лекия звук от далечен смях; изчака, но не чу нищо друго. — Господин Риърдън?
— Да?
— Разбира се, господин Риърдън, във време като сегашното един разговор с нас ще бъде от огромна полза за вас.
— За какво е този разговор?
— Натъквате се на толкова много трудности, а ние искаме силно да ви помогнем по всякакъв начин, по който можем.
— Не съм молил за помощ.
— Живеем в несигурни времена, господин Риърдън, обществените настроения са толкова нестабилни и взривоопасни, толкова… толкова опасни… и ние искаме да можем да ви защитим.
— Не съм молил за защита.
— Но сигурно разбирате, че сме в състояние да сме ви от полза, и ако има нещо, което да поискате от нас, каквото и…
— Няма.
— Но все трябва да имате проблеми, които бихте желали да обсъдите с нас.
— Нямам.
— Тогава… е, тогава — той се отказа да се преструва, че прави услуги и премина към открита молба, — тогава просто бихте ли ни изслушали?
— Стига да имате какво да ми казвате.
— Имаме, господин Риърдън, със сигурност имаме! Само за това ви молим — да ни изслушате. Просто ни дайте шанс. Просто елате на този разговор. Няма да се ангажирате с нищо… — каза го неволно и спря, когато чу ясен, подигравателен тон на оживление в гласа на Риърдън, тон, който не обещаваше нищо добро:
— Знам.
— Значи… тоест… значи ще дойдете?
— Добре — каза Риърдън. — Ще дойда.
Той не изслуша уверенията в благодарност на Холъуей, забеляза само, че онзи продължаваше да повтаря:
— В седем вечерта на четвърти ноември, господин Риърдън… Четвърти ноември… — сякаш датата имаше някакво специално значение.
Риърдън остави слушалката и се облегна на стола си, загледан в отблясъка на пещите по тавана на кабинета. Знаеше, че разговорът е клопка — знаеше също, че ще влезе в нея без нищо, което хрътките да могат да спечелят.
Тинки Холъуей остави слушалката във вашингтонския си офис и се изправи напрегнато и намръщено. Клод Слейгънхоуп, председател на „Приятелите на глобалния прогрес“, който седеше в едно кресло и нервно дъвчеше кибритена клечка, го погледна и попита:
— Не много добре?
Холъуей поклати глава.
— Ще дойде, но… не, не беше много добре — и добави: — Не мисля, че ще приеме.
— И моето момче така ми каза.
— Знам.
— Момчето рече, че е по-добре да не опитваме.
— Мамка му на момчето ти! Трябва да опитаме! Трябва да рискуваме!
Момчето беше Филип Риърдън, който преди няколко седмици беше доложил на Клод Слейгънхоуп:
— Не, няма да ме пусне, няма да ми даде работа, опитах, както ми каза да направя, направих най-доброто, на което бях способен, но нямаше полза, няма да ми позволи кракът ми да стъпи в завода. А що се отнася до умствената му настройка — да знаеш, лоша е. По-лоша от всичко, което очаквах. Познавам го и мога да ти кажа, че няма да имаш шанс. Стигнал е до края. Още един натиск и ще избухне. Каза, че големите момчета искат да знаят. Кажи им да не го правят. Кажи им, че той… Клод, да ни пази Господ, но ако го направят, ще го изгубят!
— Е, не ми помагаш много — сухо беше казал Слейгънхоуп и се беше извърнал. Филип го беше сграбчил за ръкава и го беше попитал с глас, който се беше смалил до открито безпокойство:
— Слушай, Клод… според… Директива 10–289… ако той си тръгне, няма да има наследници, нали?
— Точно така.
— Ще конфискуват завода и… всичко?
— Такъв е законът.
— Ама… Клод, няма да ми го причинят, нали?
— Не искат той да си тръгва. Знаеш го. Задръж го, ако можеш.
— Но аз не мога! Знаеш, че не мога! Заради политическите ми идеи и… и заради всичко, което съм направил за теб, знаеш какво мисли той за мен! Нямам никакъв контрол върху него!
— Това е твоят гаден късмет.
— Клод! — паникьосано беше изкрещял Филип. — Клод, няма да ме изритат на студа, нали? Аз съм един от вас, нали? Винаги са го казвали, винаги са казвали, че имат нужда от мен, казвали са, че имат нужда от хора като мен, не като него, хора с… с моя дух, помниш ли? И след всичко, което съм направил за тях, с цялата ми вяра, служба и лоялност към каузата…