Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Хенри, не ни ли разбираш? — умолително каза майка му.
— Напротив — спокойно каза той.
Тя отвърна поглед, избягвайки ясните му очи.
— Не те ли интересува какво ще стане с нас?
— Не.
— Не си ли човек? — гласът и започна да става писклив от гняв. — Не си ли способен на някаква любов? До сърцето ти се опитвам да стигна, не до ума ти! Любовта не е нещо, за което се спори с аргументи и пазарлъци! Тя се дава! Чувства се! За Бога, Хенри, не можеш ли да чувстваш, без да мислиш?
— Никога не ми се е случвало.
След миг гласът й се възвърна, нисък и монотонен:
— Не сме толкова умни като теб, нито толкова силни. Ако сме грешали и сме се заблуждавали, то е защото сме безпомощни. Имаме нужда от теб, ти си всичко, което имаме, сега те губим и ни е страх. Живеем в ужасно време, и става все по-лошо, хората са уплашени до смърт, заслепени са и не знаят какво да правят. Как ще се справим с това, ако ни напуснеш? Ние сме малки и слаби и ще бъдем пометени като прашинки в ужаса, който е плъзнал по света. Може би и ние сме виновни донякъде, може би сме помогнали да стане така, понеже не сме знаели, но каквото е направено, е направено, и вече не можем да го спрем. Ако ни напуснеш, сме загубени. Ако се предадеш и изчезнеш, като всички тези хора, които…
Не звук я спря — беше само движение на веждите му, кратко и бързо, сякаш отбелязваше нещо. Сетне го видяха да се усмихва: тази усмивка беше най-ужасяващият отговор.
— Значи от това се страхувате — бавно каза той.
— Не можеш да напуснеш! — изкрещя в сляпа паника майка му. — Не можеш да напускаш сега! Можеше да го направиш миналата година, но не и сега! Не и днес! Не можеш да станеш дезертьор, защото сега ще си го изкарат на семейството ти! Ще ни оставят без стотинка, ще конфискуват всичко, ще ни оставят да умрем от глад, ще…
— Млъквай! — викна Лилиан, която можеше по-добре от другите да разчита знаците за опасност по лицето на Риърдън. По него имаше остатък от усмивка и те знаеха, че не ги вижда вече, но не беше в тяхна власт да разберат защо усмивката му сякаш беше пълна с болка и почти тъжен копнеж, или пък защо гледаше през стаята към нишата на най-отдалечения прозорец. Виждаше прецизно изваяното лице, сдържано под бича на обидите му, чуваше гласа, който му беше казал спокойно, тук, в тази стая: „Искам да ви предупредя да не извършвате греха на прошката“. Ти, който си знаел още тогава, помисли си, но не довърши изречението в ума си, остави го да угасне в горчивата му усмивка, защото знаеше какво щеше да си помисли: ти, който си знаел още тогава, прости ми.
Ето какво беше естеството на молбите им за милост — мислеше той, гледайки семейството си, — ето каква беше логиката на чувствата, които те проповядваха с такава правдивост като нелогични. Ето каква беше простата, брутална същност на всички хора, които говореха, че са в състояние да чувстват без мисъл и да поставят милостта над справедливостта. Знаеха от какво да се страхуват, бяха схванали и назовали преди него единствения начин за освобождение, който му беше останал; бяха разбрали безнадеждността на позициите му в индустрията, безполезността на борбата му, невъзможните товари, които се спускаха върху него и щяха да го смажат; бяха разбрали, че е разумно, справедливо, като единствено средство за самосъхранение, той да остави всичко и да бяга. И все пак искаха да го задържат, да го оставят в жертвената пещ, да го накарат да им позволи да погълнат и последното останало от него в името на милостта, прошката и братската, канибалска любов.
— Ако все още искаш да ти го обясня, майко — съвсем спокойно каза той, — ако все още се надяваш, че няма да съм толкова жесток, че да назова онова, което се правиш, че не знаеш, тогава ето какво не е наред с твоята идея за прошката: съжаляваш, че си ме наранила, и като изкупление за това искаш да се предложа за окончателно жертвоприношение.
— Логика! — тя изкрещя. — Пак проклетата ти логика! Имаме нужда от милост, от милост, не от логика!
Той се изправи.
— Чакай! Не си тръгвай! Хенри, не ни изоставяй! Не ни осъждай на смърт! Каквито и да сме, ние сме хора! Искаме да живеем!
— А, не — той започна с тихо учудване и завърши с тих ужас, сякаш мисълта го порази с цялата си тежест. — Не мисля, че искате. Ако искахте, щяхте да знаете как да ме цените.
Като мълчаливо доказателство за това лицето на Филип бавно премина към изражение, което трябваше да бъде весела усмивка, но всъщност изразяваше само страх и злоба.
— Няма да можеш да напуснеш и да избягаш — каза Филип.